Читать «Атентатът» онлайн - страница 9

Отивам да се преоблека в моята стая, задържам се пред снимката на Сихем върху нощното шкафче. Усмивката й е като небесна дъга, но погледът издава друго. Животът не й е правил подаръци. Майка й умира от рак, когато момичето е на осемнайсет години, баща й загива в катастрофа на пътя няколко години по-късно. Беше й необходима цяла вечност, за да се реши да ме приеме за съпруг. Боеше се да не би съдбата, безмилостна към нея, да я порази още веднъж. След повече от десетилетие брачен живот, въпреки любовта, с която щедро я обсипвам, тя продължава да се бои за щастието си, убедена, че дори нещо незначително може да й го отнеме. Всъщност шансът непрекъснато ни глезеше. Когато Сихем се омъжи за мен, единственото ми богатство беше стара астматична бричка, която се разваляше под път и над път. Настанихме се в пролетарски квартал, където апартаментите удивително напомняха коптори. Мебелите ни бяха от „Формика“ и прозорците бяха без завеси. Днес обитаваме великолепно жилище в един от най-баровските квартали на Тел Авив и разполагаме с доста солидна сметка в банката. Всяко лято отлитаме към някоя благодатна страна. Познаваме Париж, Франкфурт, Барселона, Амстердам, Маями и Карибите, имаме много приятели, които ни обичат и които ние обичаме. Често ни се случва да посрещаме гости у дома или да бъдем канени на светски събития. Щедро възнаграден за научната ми работа и за професионалните ми качества, успях да си създам завидна репутация. Сред нашите близки и познати има градски управници, граждански и военни авторитети, както и няколко видни имена от шоубизнеса.

— Усмихваш се като шанса, мила — обръщам се към портрета. — Само да можеше от време на време да затваряш очи.

Целувам пръста си, поставям го върху устата на Сихем, а след това бързам към банята. Оставам двайсетина минути под горещия душ, след това, обвит в халат, отивам в кухнята да хапна сандвич. Измивам си зъбите и се връщам в стаята, вмъквам се в леглото и глътвам едно хапче, за да заспя със съня на праведниците…

Телефонът отеква в мен като къртачен чук, разтърсва ме от главата до петите, сякаш съм пронизан от електрошок. Със заглъхнали уши правя опит да напипам с ръка слушалката, но не успявам. Звъненето на телефона продължава да дразни сетивата ми. Поглеждам будилника и установявам, че е 3 и 20 сутринта. Отново протягам ръка в мрака, като не мога да реша дали трябва да отговоря на обаждането, или да запаля лампата.

Обръщам нещо върху нощната масичка и правя още отчаяни опити, докато най-после сграбчвам слушалката.

Последвалото мълчание почти ме отрезвява.

— Ало?…

— Говори Навеед — ми казва мъж от другия край на линията.

Необходимо ми е известно време, за да разпозная дерящия глас на Навеед Ронен, висш полицейски служител. Хапчето, което съм взел, съсипва разсъдъка ми. Имам усещането, че се въртя на забавен ход някъде, че съм увиснал между унеса и сънливостта, сънят ми се смесва с други объркани сънища, така че деформира нелепо гласа на Навеед Ронен, който тази нощ сякаш се измъква от бездънен кладенец.