Читать «Атентатът» онлайн - страница 7

— Трябва веднага да бъде опериран.

Правя знак на един санитар да ми помогне да върна ранения на носилката и след това, разчиствайки пътя от препречилите се колички, бързам към операционната. Раненият ме гледа с омраза. Омаломощен, обръща глава така, че да не ме гледа, и постепенно се унася.

2.

Напускам блока към 22 часа.

Не знам колко души са минали през моята операционна маса. Всеки път, когато свършвах с един, вратите на блока се отваряха за нова количка. Някои операции не изискваха много време, но други буквално ме изцедиха. Имам схванати мускули навсякъде, ставите ми са изтръпнали. На моменти зрението ми се замъгляваше и ми се виеше свят. Едва когато едно хлапе без малко не си отиде в ръцете ми, сметнах за разумно да отстъпя мястото. От своя страна Ким изгуби трима пациенти един след друг, сякаш магия правеше на пух и прах усилията й. Тя напусна Зала 5, ругаейки се сама. Мисля, че се качи в кабинета си, за да се наплаче на воля.

Според Езра Бенхаим броят на мъртвите растеше; при нас имаше деветнайсет загинали — включително единайсет ученици, които празнували рождения ден на приятел във взривеното заведение, — четири ампутации и трийсет и три критични случая. Четирийсетина ранени бяха прибрани от техни близки, а други си тръгнаха сами, след като получиха първа помощ.

В чакалнята роднините се терзаеха и кръстосваха помещението като сомнамбули. Повечето не осъзнаваха напълно сполетялата ги катастрофа. Една обезумяла майка се вкопчи в ръката ми и се вторачи в мен с пронизващ поглед. „Как е дъщеричката ми, докторе? Ще оцелее ли?“ Присъединява се един баща — синът му е в реанимация. Иска да знае защо операцията продължава безкрайно. „От часове е там. Какво му правите?“ И сестрите тормозят по същия начин. Те някак си се опитват да успокоят духовете, обещавайки да се сдобият с търсената информация. Някакво семейство вижда как успокоявам старец и настъпва към мен. Аз хуквам, минавам през вътрешния двор и обикалям цялата сграда, за да отида в кабинета си.

Ким не е в стаята си. Търся я при Илан Рос. Той не я е виждал. Сестрите също.

Преобличам се, за да си отида у дома.

На паркинга полицаите пристигат и заминават в някаква безшумна суматоха. Тишината е изпълнена със звуците от портативните им радиостанции. Един офицер дава инструкции от някакъв джип, а леката картечница е на арматурното табло.

Отивам към колата си, омаян от вечерния ветрец. Нисанът на Ким е на мястото, където го намерих сутринта, а предните стъкла са наполовина отворени заради горещината. Решавам, че Ким е още в болницата, но съм прекалено изморен, за да я търся.

Измъквам се от болницата, а градът изглежда спокоен. Разтърсилата го драма не е засегнала навиците му. Безкрайни върволици коли щурмуват околовръстния път през Петах Тиква. Кафенетата и ресторантите са пълни с народ. Тротоарите са превзети от нощните птици. Карам по авеню „Гевирол“ до Бет Соколов, където поставен след атентата контролен пост принуждава пътуващите по трасето да заобикалят квартал „Хакириа“. Взети са драконовски мерки за изолирането му от останалата част на града. Успявам да се промъкна до улица „Хашмонаим“, потънала в звездна тишина. Отдалеч виждам заведението за бързо хранене, взривено от камикадзето. Научната полиция е разделила на зони мястото на драмата и извършва необходимия оглед. Витрината на ресторанта се е разпаднала от край до край; покривът се е срутил върху южното крило, а целият тротоар е в обгорели отпадъци. Изтръгнат осветителен стълб лежи на улицата, заобиколен от множество отломки. Взривът трябва да е бил невероятно силен; прозорците на околните сгради са изпочупени и някои фасади са олющени.