Читать «Атентатът» онлайн - страница 86

— Искаш да си отмъстиш ли, докторе? — посреща ме той от упор.

Нападнат съм внезапно, така че ми е необходимо известно време, за да дойда на себе си.

— Какво?

— Отлично чу — натъртва той, като ме въвежда в тайна стая. — „Шин Бет“ те изпраща, за да разровиш мравуняка, да ни измъкнеш от дупките и да предадеш местопребиваването ни на разузнавателните самолети.

— Не е вярно.

— Млъквай — заплашва ме той и ме притиска до стената. — Държим те под око от доста време. Пребиваването ти във Витлеем беше забелязано. Какво искаш всъщност? Да ти отрежем главата в някоя канавка или да те обесим на площада?

Мъжът предизвиква в мен див ужас.

Той опира пистолет в хълбока ми и ме принуждава да коленича. Един милиционер, когото не съм видял да влиза, извива ръцете ми зад гърба и щраква белезници, без да проявява грубост, сякаш просто се упражнява. Толкова съм изненадан от обрата на нещата и лекотата, с която паднах в капана, че не мога да повярвам какво се случва с мен.

Човекът прикляква, за да ме огледа отблизо.

— Последна спирка, докторе. Всички слизат. Не трябваше да отиваш толкова далече, защото тук не сме особено търпеливи с негодниците и не ги оставяме да ни тровят живота.

— Дойдох да се видя с Халил. Той е мой братовчед.

— Халил се измете, щом чу за посещението ти. Да не е луд! Даваш ли си сметка какво забърка във Витлеем? Заради теб имамът в голямата джамия беше принуден да напусне града. Принудени сме да отложим всичките си операции там, за да видим дали мрежите ни не са разкрити. Не знам защо Абу Мукаум прие да се срещне с теб, но инициативата му беше много лоша. Наложи се и той да си обере крушите. А ето че сега идваш в Джанин, пак да започнеш…

— Не съм завербуван.

— Да бе, така е… Арестуват те след атентата, извършен от жена ти; след това три дни по-късно те изритват просто така, без да те следят и без никакъв процес. Едва не се извиняват за причиненото ти притеснение. Защо? Заради красивите ти очи ли? Да приемем, че е така, още малко и почти ще ти повярваме, но никога не сме виждали подобно нещо. Никога пленник на „Шин Бет“ не е пускан на свобода, преди да е продал душата си на дявола.

— Заблуждавате се…

Хваща ме за челюстта и така натиска, че отварям широко уста.

— Господин докторът ни се сърди. Жена му е умряла заради нас. Толкова добре се е чувствала в златната си клетка, нали? Хранила се е добре, спала си е добре, забавлявала се е добре. Нищо не й е липсвало. Но ето че банда дегенерати й отнемат щастието, за да я изпратят — как се изразяваш ти? — на гибел. Господин докторът живее в страна, където бушува война, но не иска и да чува за нея. Мисли си, че жена му също не трябва да й обръща внимание… Само че господин докторът е сбъркал.

— Пуснаха ме, защото нямам нищо общо с атентата. Никой не ме е вербувал. Искам просто да разбера какво точно се е случило. Затова търся Адел.

— Всичко е ясно. Ние сме във война. Едни са грабнали оръжие; други си въртят палците. Има и такива, които извличат облаги в името на Каузата. Такъв е животът. Но докато всеки се подвизава в собствения си квартал, няма нищо страшно. Трудностите започват, когато тези, дето си живеят живота, тръгват да дърпат ушите на нагазилите до шия в лайната… Жена ти избра своя лагер. Щастието, което ти й предлагаше, намирисваше на гнило. Знаеш ли, че я отвращаваше? Тя не желаеше това щастие. Не можеше повече да се пече на слънце, докато народът й гние под ционистко робство. Жива картина ли да ти покажа, за да разбереш, или просто отказваш да погледнеш истината в лицето?