Читать «Атентатът» онлайн - страница 82

Гледам наоколо. Кварталът изглежда евакуиран. Само чуждестранен телевизионен екип снима развалините под непосредственото наблюдение на въоръжената охрана. Един джип изниква кой знае откъде, натъпкан с калашници, носи се право напред и изчезва зад завоя, като гумите му вият жестоко; след него остава облак прах, който дълго не успява да се разпръсне.

Недалече отекват изстрели, после настава безизразно, фрустриращо спокойствие.

Джамил отстъпва назад до един кръгъл площад, оглежда тихата уличка, претегля всички „за“ и „против“ и решава да не поема излишни рискове.

— Лош знак — казва той, — много лош знак. Не виждам милиционери от Бригадите на Ал-Акса. Обикновено тук винаги има трима-четирима от тях, за да ни ориентират. Щом няма никой, значи е заложен капан на ъгъла.

— Къде живее брат ти?

— На няколкостотин метра от тук. Виждаш ли изтърбушените покриви отдясно, точно зад тях. Но за да стигнем, трябва да пресечем квартала, а тук гъмжи от отчаяни стрелци. Най-тежкото мина, но продължава да е напечено. Войниците на Шарон заемат по-голямата част от града и блокират основните места за достъп. Няма дори да ни оставят да се приближим заради заредените с експлозиви коли. Що се отнася до нашите милиции, нервите им са обтегнати и стрелят, преди да поискат документи. Лош ден избрахме, за да посетим Халил.

— Какво предлагаш?

Джамил прокарва език по посинелите си устни.

— Не знам. Не бях предвидил това.

Връщаме се обратно до кръглия площад, срещаме две коли на Червения кръст и ги следваме от разстояние. В далечината избухва снаряд, после втори. В прашното небе жужи двойка хеликоптери, изстрелват бойни ракети. Внимателно напредваме зад двете линейки. Цели къщи са размазани от танковете и булдозерите или взривени с динамит. На техните места се простират празни терени с купчини останки и ръждиви железа, сред които лагеруват колонии плъхове, готови да установят навред царството си. Редиците от руини тъжно разказват за някогашните улици, обречени на мълчание, с осакатени фасади, а графитите по стените са по-хапливи от зъбите на гущерите. И навсякъде — край отпадъците, редом със скелетите на премазаните от танкове коли, сред надупчените с картечница стобори, по многострадалните улици — изниква чувството, че се възвръщат ужасите, които изглеждаха отминали, властва убедеността, че старите демони са станали толкова прилепчиви, че никой обсебен от тях не иска да ги прогони.

Двете линейки стигат до лагер, населен с обезумели призраци.

— Оцелелите — обяснява ми Джамил. — Превърнатите в прах и пепел къщи са били техни. Сега са тук.

Не казвам нищо, ужасен съм. Ръката ми трепери, когато посягам към пакета с цигари.

— Ще ми дадеш ли една?

Двете линейки спират пред постройка, където майки проявяват нетърпение, с дечурлигата си в полите. Шофьорите изскачат от кабините, отварят капаците и започват да раздават провизии. Жените едва не стигат до ръкопашен бой.

Джамил успява да скъси разстоянието, като тръгва обратно всеки път, когато изстрел или подозрителен силует ни смрази кръвта.