Читать «Атентатът» онлайн - страница 80

— Трябва ли да разбирам, че…

— Няма нищо за разбиране — прекъсвам го. — Искам да бъда сам и точка. Изразих се ясно.

Навеед ме догонва на ъгъла. Изпреварва ме, за да ми пресече пътя.

— Повярвай ми, Амин, не е хубаво това, което правиш. Виж докъде си се докарал.

— Нещо лошо ли правя? Кажи ми къде сбърках?… Колегите ти са гадове, ако искаш да знаеш. Те са расисти. Другият започна, но трупнаха вината върху мен. Макар да излизам от участъка, нищо осъдително не съм сторил. Достатъчно ми се насъбра тази вечер. Сега желая просто да си отида в хотела. Не искам да ми свалиш луната, дявол да го вземе! Има ли нещо лошо в това, че искам да бъда сам?

— Няма — заявява Навеед, но поставя ръка пред гърдите ми, за да ми попречи да продължа. — Просто можеш да си причиниш зло, като се изолираш. Трябва да дойдеш на себе си. Уединил си се. Грешиш, като твърдиш, че си сам. Все още имаш приятели, на които можеш да разчиташ.

— Мога ли да разчитам на теб?

Въпросът ми го изненадва.

Той разперва ръце и казва:

— Разбира се.

Гледам го. Очите му не се отвръщат, само скулите леко потрепват.

— Искам да премина от другата страна на огледалото — изръмжавам, — от другата страна на Стената.

— В Палестина ли?

— Да.

Прави лека гримаса, обръща се към двете ченгета, които ни гледат скришом.

— Смятах, че си приключил с този проблем.

— И аз смятах така.

— Какво подпали отново жаравата под краката ти?

— Да кажем, че е въпрос на чест.

— Твоята е непокътната, Амин. Не сме виновни за злото, което ни причиняват, а само за онова, което самите ние сме сторили.

— Трудно ми е да преглътна горчивия хап.

— Не си длъжен.

— Точно тук грешиш.

Навеед хваща брадичката си между палеца и показалеца и присвива вежди. Трудно му е да си ме представи в Палестина в това състояние на депресия, затова търси подходящ начин да ме разубеди.

— Идеята никак не е добра — изважда той най-простия аргумент.

— Други идеи нямам.

— Къде точно искаш да отидеш?

— В Джанин.

— Градът е в положение на обсада.

— Аз също… Не отговори на въпроса ми. Мога ли да разчитам на теб?

— Предполагам, че нищо не е в състояние да те вразуми.

— Какво означава разум?… Мога ли да разчитам на теб, да или не?

Той е едновременно объркан и поразен.

Бъркам в джобовете си, намирам измачкан пакет цигари, изваждам една и я мушвам в устата си. Забелязвам обаче, че запалката ми я няма.

— Нямам огън — извинява се Навеед. — Трябва да престанеш да пушиш.

— Мога ли да разчитам на теб?

— Не виждам как. Ти отиваш в минирана територия, където нямам никаква власт и там не мога да разчитам на късмета си. Не знам какво се опитваш да докажеш. Там няма нищо за теб. Отвсякъде се стреля, а заблудените куршуми нанасят повече щети от истинските битки. Предупреждавам те, Витлеем е санаториум в сравнение с Джанин.

Той прави гаф, опитва се да си върне думите назад — много късно. Последната му фраза експлодира в мен като бомба. Адамовата ми ябълка ще изскочи от гърлото, когато го поставям натясно:

— Ким ми обеща да не казва нищо, а тя винаги е държала на думата си. Ако не е проговорила, откъде знаеш, че съм бил във Витлеем?