Читать «Атентатът» онлайн - страница 79

— Искам дроб на скара — настоявам.

— Съжалявам, свърши.

— Не ме интересува. Прочетох в менюто, изложено навън, че сервирате дроб на скара, и влязох именно заради него, нищо друго не желая.

Виковете ми прекъсват звънтенето на вилиците. Клиентите се обръщат към мен.

— Какво сте ме зяпнали? — започвам да крещя.

Управителят пристига начаса. Използва целия си професионален чар, за да ме успокои; но привидната му любезност отприщва моите демони. Разпореждам се незабавно да ми донесат дроб на скара. В помещението нахлува прибой от възмущение. Някой направо настоява да ме изхвърлят навън. Това е господин на възраст, с вид на ченге или на военен в цивилни дрехи. Подканвам го да се опита да ме прогони. Той охотно приема и ме хваща за врата. Келнерката и управителят се противопоставят на грубияна. С гръм и трясък пада стол, а след това шумът се примесва с ругатни. Пристига полиция. Офицерът е блондинка с пищна гръд, с гротесков нос и пламтящи очи. Грубиянът й обяснява как е избухнала свадата. Свидетелствата му биват подкрепени от келнерката и от голяма част от клиентелата. Униформената дама ме извежда на улицата и иска да си покажа документите. Отказвам да ги дам.

— Той е кьоркютук пиян — боботи един полицай.

— Прибираме го — решава офицерът.

Наблъскват ме в някаква кола и ме отвеждат в най-близкия полицейски участък. Там ме принуждават да си представя документите, да си изпразня джобовете и ме затварят в килия, където двама пияници хъркат със свити юмруци.

Един час по-късно един полицай идва да ме изведе. Отвежда ме да си получа личните вещи от едно гише и после в приемната. Навеед Ронен е там, облегнат на едно бюро, гледа ме покрусен.

— Я виж ти, моят дух пазител — възкликвам неприятно.

Навеед прави знак с глава и отпраща полицая.

— Как разбра, че съм в панделата? Да не си изпратил ченгета по дирите ми?

— Нищо подобно, Амин — казва той уморено. — Отдъхнах си, че те виждам на крак. Очаквах нещо по-лошо.

— Какво например?

— Отвличане или дори самоубийство. Търся те дни и нощи наред. Щом научих от Ким, че си изчезнал, те обявих за издирване в полицейските служби и в болничните заведения. Казвай къде беше?

— Няма значение… Мога ли да си тръгвам? — питам офицера зад гишето.

— Вие сте свободен, господин Джаафари.

— Благодаря.

Топъл вятър премита улиците. Две ченгета разговарят, пушейки, единият облегнат на стената на участъка, а другият седнал върху стъпалото на затворническа кола.

Автомобилът на Навеед се намира на отсрещния тротоар, фаровете му светят.

— Къде си тръгнал? — пита ме той.

— Да се разтъпча.

— Късно е. Не искаш ли да те оставя у вас?

— Хотелът ми е наблизо…

— Какъв хотел? Да не си забравил пътя към дома си?

— Много добре се чувствам на хотел.

Навеед смаяно прокарва ръка по лицето си.

— Къде е хотелът ти?

— Ще взема такси.

— Не искаш ли да те придружа?

— Няма смисъл. Пък и искам да бъда сам.