Читать «Атентатът» онлайн - страница 77

Утолявам жаждата си направо от крана, дълго оставам под душа неподвижно, докато водата ме облива, и постепенно достигам до някакво крехко равновесие.

Управителят отново тропа на вратата ми, за да провери дали не съм изпаднал в алкохолна кома. Отдъхва си, като ме чува да ръмжа и безшумно се оттегля. Обличам се и все още не на себе си, напускам хотела, за да се възстановя.

Задрямал съм на пейката в един малък слънчев парк, гален от шумоленето на листата.

Когато се събуждам, вечерта се е спуснала. Не знам къде да се дяна, как да употребя самотата си. Забравих да взема мобилния си телефон, както и часовника. Изведнъж започвам да изпитвам страх от усамотението. Нямам доверие в човека, който не е забелязал нападащото го зло. Същевременно не съм готов да понеса другите. Добре че забравих мобилния, мисля си. В това състояние ми е трудно да си представя как разговарям с когото и да било. Ким навярно ще задълбочи раната ми; Навеед може да ми поднесе претекст, който не ми изнася. В пустия парк се чувствам сам-самичък на света, като отломка от кораб, изхвърлена от вълните на гибелен бряг.

Връщам се в хотела, забелязвам, че съм забравил тоалетния си несесер и лекарствата си. Оставен на нощната масичка, телефонът ме предизвиква. Но на кого да се обадя? И колко е часът? Стаята се изпълва със задъханото ми дишане. Не се чувствам добре; неумолимо ме тегли нанякъде…

Отново се озовавам на улицата. Ненадейно. Не си спомням как съм напуснал хотела, не знам откога се влача из квартала. Наоколо всички прозорци са тъмни. Само мотор бръмчи някъде далече, а след това нощта отново завладява всички спящи… Близо до будката за вестници има телефонна кабина. Краката ми сякаш насила ме отвеждат натам. Ръката ми сваля слушалката, пръстите ми набират номер. На кого се обаждам? Какво ще му кажа? Чувам сигнала на другия край, пет, шест, седем пъти. Щракване и сънен глас роптае… „Ало? Кой е? Имаш ли представа колко е часът? Утре съм на работа…“ Разпознавам гласа на Ясер. Учудвам се, че съм се свързал с него. Защо точно той?

— Амин е…

Мълчание, след това боботещият глас на Ясер се укротява:

— Амин ли? Нещо сериозно ли се е случило?

— Къде е Адел? — чувам се, че питам.

— Даваш ли си сметка, че е три часът сутринта…

— Къде е Адел?

— Откъде да знам? Сигурно си гони делата. Седмици наред не съм го виждал.

— Ще ми кажеш ли къде е или да дойда да го чакам у вас?

— Не — вика той, — само не идвай във Витлеем. Типовете от онзи ден те търсят. Казват, че си ги преметнал, че „Шин Бет“ те изпраща.

— Къде е Адел, Ясер?

Отново настъпва мълчание, по-дълго от предишното, накрая Ясер изострено изрича:

— В Джанин… Адел е в Джанин.

— Джанин не е най-подходящото място, където човек да инвестира в бизнес, Ясер. Там земята се къпе в огън и кръв.

— Чуй ме, наистина по последни сведения се намира в Джанин. Нямам никаква причина да те лъжа. Ако искаш, ще ти дам знак, щом се върне… Мога ли да знам какво се е случило? Какво има, синко, защо ме търсиш по такова време?