Читать «Атентатът» онлайн - страница 65

— Говориш ми за изкупление! — на свой ред преминавам на ти. — Точно ти имаш нужда от него… Смееш да приказваш за егоизъм, на мен, комуто отнехте най-скъпото същество на света?… Дръзваш да ме заливаш с истории за храброст и достойнство, а се криеш в ъгъла, откъдето изпращаш жени и деца на гибел? Измъкни се от заблудата: ние наистина живеем върху една и съща планета, братко мой, но сме на различни страни. Ти си избрал да убиваш, а аз — да спасявам. Онзи, който за теб е враг, за мен е пациент. Не съм нито егоист, нито безразличен и честолюбието ми е не по-малко от твоето. Искам само да изживея живота си, без да бъда принуден да черпя от живота на другите. Не вярвам в пророци, които предпочитат наказанието за сметка на здравия разум. Дошъл съм на този свят гол и гол ще си отида; това, което притежавам, не ми принадлежи. Както и животът на другите. Цялото човешко нещастие идва от това недоразумение: каквото Бог ти даде, трябва да умееш да го върнеш. Нищо на тази земя не ти принадлежи изцяло. Нито родината, за която говориш, нито дори гробът, който ще те превърне в прах сред прахта.

Пръстът ми продължава да пронизва въздуха като нож. Събеседникът ми не помръдва. Изслушва ме докрай, гледа ноктите си, дори не благоволява да избърше пръските от слюнката ми по лицето си.

След дълго мълчание, което ми се струва безкрайно, той леко помръдва вежда, въздъхва и най-после вдига очи към мен.

— Поразен съм от това, което чух току-що, Амин. То ми къса сърцето и душата. Каквато и да е мъката ти, нямаш право да светотатстваш по този начин. Говориш ми за съпругата си, а не ме чуваш, когато аз ти говоря за родината. Ако отказваш да имаш родина, не принуждавай и другите да се откажат от нея. Тези, които неистово я жадуват всеки ден и всяка нощ рискуват живота си. За тях не е възможно да вегетират, презрени от всички и презиращи самите себе си. Или благоприличие, или смърт, или свобода, или гроб, или достойнство, или братска могила. И ничия мъка, ничия печал няма да им попречи да се сражават за онова, което смятат с пълно основание за смисъл на съществуването: за честта. „Щастието не е отплата за добродетелта. То е самата добродетел.“

Той плясва с ръце. Великанът отваря вратата. Аудиенцията приключва.

Преди да ме отпрати, мъжът добавя:

— Много ми е мъчно за теб, доктор Амин Джаафари. Ясно е, че няма да вървим по един и същи път. Могат да минат месеци и години в опити да се разберем, но никой от двама ни не желае да слуша другия. Така че е излишно да прибавям каквото и да било. Върни се у дома. Ние вече нямаме какво да си кажем.

12.

Ким беше права; трябваше да предам писмото на Навеед; той щеше да го използва по-успешно от мен. Тя не грешеше и когато ме съветваше да се пазя от самия себе си, защото от всички неправдоподобности аз бях най-трудната за допускане. Необходимо ми беше време, за да осмисля очевидното. Нечуван шанс беше, че се измъкнах цял-целеничък — наистина, с празни ръце, не съвсем невредим, но все пак на крака. Неуспехът на това приключение дълго ще ме преследва, упорито като угризение на съвестта, позорно като фарс. Какво постигнах в крайна сметка? Само обикалях около една илюзия, също като пеперуда около догаряща свещ, повече привлечена от изкушенията на любопитството си, отколкото заслепена от гибелната светлина на вощеницата. Трапът, който се мъчех да отворя, не ми разкри нито една от тайните си; само запрати в лицето ми миризмата на мухъл и паяжините си.