Читать «Атентатът» онлайн - страница 66

Вече не изпитвам нужда да стигна по-далеч.

Сега, когато видях със собствените си очи как изглежда един военачалник и създател на камикадзета, хватката на моите демони отслабна. Реших да се откажа от диренията си и да се върна в Тел Авив.

Ким си отдъхна. Тя кара колата мълчаливо, здраво сграбчила с две ръце волана, сякаш за да се убеди, че не бълнува, че наистина ме отвежда вкъщи. От сутринта тя не произнася нито дума, тъй като се бои да не сбърка и аз внезапно да променя намеренията си. Стана по тъмно, за да подготви тихо всичко и да ме събуди едва когато повечето багаж е вече в багажника.

Напускаме еврейските квартали с наочници на слепоочията. Не трябва да се оглеждаме нито надясно, нито наляво или да спираме където и да било; най-дребното невнимание може да провали всичко. Очите на Ким са вперени в шосето пред нея, водещо право към градската порта. Освободен от ужаса на нощта, денят обещава да бъде сияен. Градът сякаш трудно се измъква от леглото. Няколко ранобудници изникват от мрачините, потайни, с подпухнали от недосънувани сънища очи; лазят край стените, подобни на китайски сенки. Тук и там се чуват редки шумове, някъде вдигат желязна ролетка на магазин, другаде потегля кола. Един автобус яко боботи, устремен към спирката си. В Йерусалим хората са много внимателни сутрин. От суеверие — обикновено по първите проявления и жестове на зората определят какъв ще бъде настъпващият ден.

Ким се възползва от рехавото движение, за да кара бързо, много бързо. Не си дава сметка колко е нервна. Сякаш се опитва посредством скоростта да предвари колебанията в настроението ми, бои се, че мога да си променя решението и да се върна във Витлеем.

Тя изправя гръб едва когато последните предградия на града изчезват в огледалото за обратно виждане.

— Няма пожар — казвам й.

Тя сваля крака си от педала за газта, сякаш изведнъж забелязва, че е настъпила змия по опашката. Всъщност най-вече я безпокои умората в гласа ми. Чувствам се толкова грохнал, толкова жалък. Какво отидох да търся във Витлеем? Някоя лъжа, за да пооправя онова, което е останало от физиономията ми? Остатък от достойнство, когато всичко се проваля? Да проявя яростта си на публично място, за да се знае колко мразя тези гадове, които потъпкаха мечтите ми?… Да приемем, че всички се втренчват в мъката и отвращението ми, че хората се отдръпват, когато преминавам, че свеждат глави под моя поглед… и какво от това? Променя ли се нещо? Коя рана се затваря, коя фрактура се намества?… Дълбоко в себе си дори не съм сигурен, че искам непременно да стигна до корените на моето нещастие. Всъщност не се страхувам да се сражавам, но как да кръстосам сабя с призраци? Повече от ясно е, че не съм си на мястото. Нямам никаква представа нито от разните гуру, нито от наемниците им. През целия си живот неотстъпно съм обръщал гръб на проклятията на едните и на машинациите на другите, бях вкопчен в амбициите си като жокей в коня си. Отказах се от племето си, приех да се разделя с майка си, съгласявах се на какви ли не компромиси, за да се посветя изцяло на кариерата си на хирург; нямах време да се интересувам от травматизмите, подкопаващи призивите за помирение на два избрани народа, решили да превърнат благословената от Бога земя в поле на ужас и гняв. Не си спомням да съм аплодирал борбата на едните или да съм осъждал тази на другите, намирал съм поведението им за безразсъдно и отчайващо. Никога не съм се чувствал въвлечен по какъвто и да било начин в кървавия конфликт, който всъщност противопоставя мъчениците и изкупителните жертви на престъпната история, винаги готова да повтори престъпленията си. Познавах толкова отвратителни враждебни действия, че единственият начин да не заприличам на тези, които стоят зад тях, беше да не ги практикувам на свой ред. Между възможността да подам и другата си буза и отвръщането на удара аз предпочетох да облекчавам състоянието на пациентите си. Упражнявам най-благородната професия и за нищо на света не искам да компрометирам гордостта, която тя ми вдъхва. Присъствието ми във Витлеем беше просто бягство напред; псевдогероизмът ми — отвличане на вниманието. Кой съм аз, та да реша, че мога да преуспея там, където специалните служби всекидневно удрят на камък? Имам пред себе си идеално смазана организация, усъвършенствала се в продължение на години в заговори и военни операции, тя не се церемони дори с най-изкусните агенти на контраразузнаването. Аз мога да й противопоставя единствено разочарованието си на измамен съпруг и напомпания си гняв без реална стойност. В подобен дуел няма място за чувства, още по-малко — за разнежване; само дулата, коланите с динамит и коварните удари са в правото си тук и тежко на кукловода, чийто марионетки отказват да играят — дуел без милост и без правила, при който съмненията са фатални, а грешките — непоправими, целта определя средствата, а спасението е невъзможно, изместено от шемета на отмъщенията и на зрелищната смърт. Винаги съм изпитвал свещен ужас от танкове и бомби, виждал съм в тях крайната форма на най-лошото в човешката природа. Нямам нищо общо със света, в който нахлух във Витлеем; не познавам неговите ритуали, нямам понятие от повелите му и нямам никакво намерение да се свързвам с него. Мразя войните и революциите, както и историите за изкупително насилие, които се навиват около себе си като безконечни винтове, влачейки цели поколения през едни и същи абсурдни касапници, без в главите им да просветне. Аз съм хирург, намирам, че в плътта ни има достатъчно стаена болка, за да е необходимо здрави телом и духом люде да се нахвърлят върху други.