Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 84

Беглецът беше довереният копиеносец на Иваница. Той щеше успешно да завърши дръзкото и опасно дело — ако само успееше да спаси живота си.

Старата царица прегърна поред тримата си синове и ги благослови. Не за първи път ги изпращаше на тежка и опасна бран. Но този път тя: чувствуваше, че борбата щеше да бъде на живот и смърт. Колцина от тия, които заминаваха, щяха да се върнат?

Напразно младата жена на Иваница се мъчеше да прикрие като свекърва си своята дълбока тревога. Те за пръв път се разделяха. В последния миг Мария усети, че силите я напущат. Предателските сълзи задушаваха гласа й, тя обви с отчаяно движение ръцете около врата на мъжа си.

— Иваница, Иваница — плачеше тя притиснала лице до рамото му — обещай ми, че няма нахалост да излагаш живота си. Заради мене. Помни, че ако ти се случи нещо, аз ще умра от тъга… Заради детето ни… Нима то трябва да се роди, за да не познае бащина милувка? О, Иваница, прости ми. Не знам. Предчувствувам нещо лошо… Като че ли няма никога да се видим вече…

— Марийо… Бъди храбра, не говори безумни неща… Аз съм уверен, че ще се върна. Скоро ще се върна победител… Хайде, засмей се сега, ще се върна може би още преди да се роди момчето.

— То може да е момиче — пошъпна младата жена и отново избухна в хълцания, които напразно се мъчеше да прикрие, като забеляза строгия поглед на свекърва си.

— Знам, че няма вече никога да го видя… — пошъпна тя, когато се облегна на ръката на баща си, стария княз Алцеко.

Елена беше спокойна.

„Дано издържа още малко, още съвсем малко. Само да не види Асен сълзи в очите ми“ — горещо се молеше тя в ума си.

Царят целуна двамата си синове и погледна жена си.

Безмълвно Елена закичи гърдите му с китка помничета и му подаде копието. На него бяха навързани седем-осем панделки. При всяка нова победа нова панделка се нареждаше при останалите.

— Бъди ми жив и здрав… Върни се окичен с победа…

Зоя се сбогува с мъжа си, но погледът й подири Иванко. Едрият момък потупваше коня си по врата и шъпнеше на Слава, която го закичваше с морави перуники.

— Като се върна, ще се оженим…

Развяха знамената. Засвириха бойните тръби.

— Готови ли сме? — попита Асен. Мургавото му лице беше изопнато в сурова решителност. Той погледна още веднъж своя роден дом с пълзящ бръшлян по мраморните стълбове, погледна за последен път близките си, после се обърна към войводите, които го гледаха изправени до конете, готови за заповедите му. И не се обърна вече.

— Тръгваме! — извика отново.

Всички се метнаха на конете си.

— Сбогом! — извика Иванко и махна с ръка.

Жените стояха безмълвни и вцепенени от скръб. Чуха как тежко изтрополиха конските копита върху подвижния мост, след това изтичаха до голямата западна бойница и оттам дълго следяха с поглед препускащите коне, които бързаха да настигнат многохилядната войска, да застанат начело и да поемат друма към юг.