Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 85

Глава XXI

Бавно и предпазливо напредваше ромейската войска в клисурите на Тревненския проход, наредена по същия начин, както при настъплението… В предните отряди бяха дръзновеният Мануил Камица и младият необуздан Исак Комнин. Съгледвачите носеха добри вести. Никъде нямаше следи от български войски. Нито от кумани. Среднощното ядро на императора можеше спокойно да навлезе в долината, през която се точеше буен планински поток. Отстрани, след обоза, по двата бряга се нижеха безбройни върволици стрелци и копиеносци с унило сведени чела. Не така си представяше Никита Хониат в славословието си тяхното завръщане: „След като завършиш делото против бунтовниците и против насрещните им скити по желанието на твоето царствено, в божии ръце сърце, ти ще се върнеш от Хемските долини цял богоподобен, като някогашния Мойсей от Синай. И ще смириш душите на варварите за лесно подчинение, като им начертаеш със страшното си копие отново закона на предишното робство, както стои написано по други каменни плочи…“

Тия думи горяха василевса. Същото пламтящо чувство на срам и гняв изпълваше и брата му Алексей. Той често поглеждаше към василевса и някаква неясна мисъл започна да гложди сърцето му. Не, този човек не беше Василий II, който пишеше с копието си летописа на Визанс. Други, други трябваше да поеме с яка десница юздите на държавната власт… Този човек носеше само позор за Константинопол… Той остави българите да му се изплъзнат. Не обсади Овеч и Преслав. Диреше лесната победа. А сега се връщаха, без да са видели Асеновите войски очи в очи…

Като кози и елени тичаха пъргавите варвари от връх на връх, сипеха стрели и камъни и пак изчезваха. Докато ги търсеха в Долна земя, те опустошаваха Тракия, докато ги гонеха към Аркадиопол, те се мяркаха на Лагодинското поле. Подобно на диви котки те се хвърляха по двама върху леките си коне и бягаха като опънати гавелоти, след това внезапно се явяваха отнякъде, пущаха облак стрели и отново също така внезапно изчезваха.

Императорът яздеше, бледен от накипяла ярост и глуха омраза. Ах, онова проклето момче! Ако не беше успяло да се изтръгне от ръцете им… Може би сега другояче щяха да стоят работите… Но и Каламодиос и Ефросина добре си платиха…

Изведнъж грозен вик отекна в скалите.

Смъртно изплашени, ромеите започнаха да се блъскат из тясната пътека, някои паднаха в потока, други хвърляха оръжието си и почнаха да бягат през съборените тела на другарите си. Двата върха на планината внезапно бяха почернели от рояк българи и кумани. Гора от копия закри слънцето. Със страшни крясъци, като хвърляха дъжд от стрели и копия, те почнаха да слизат надолу като буен, неудържим порой. Като видяха императора, заграден в клисурата, Мануил Камица и Исак Комнин веднага избягаха с отрядите си, Йоан Дука се върна назад.

Отначало някои по-храбри ромеи се помъчиха да се изкачат по стръмните склонове. Но всички паднаха пронизани от стрели или пребити от камъни.

— Напред! Ето там Исак Ангел! Със златния шлем. Хванете го — ревеше един висок, строен варварин и като сочеше императора с копието си, бързо се спусна по пътя.