Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 82

Ала обсадата продължаваше, враговете не се превръщаха на пяна, а ромейските войници бяха получили плата само за два месеца.

Двата месеца наближаваше да изминат, но Търново не се предаваше. Нито можеха да се превземат непристъпните му твърдини. В стана на ромеите почнаха да се дигат гласове на ропот и бунт. Страшните летни горещини сред тия напечени скали отнемаха всяка воля за борба. А продоволствието ставаше все по-мъчно.

Асен и людете му стискаха зъби. Още малко.

Търпението щеше да реши върховния изход. Два месеца бяха изминали от започването на обсадата. Бяха навлезли в третия. Беше юли 1190 година. В напечените от слънцето стени задухата ставаше непоносима. Водата се раздаваше само два пъти през деня. После само веднъж. Храната бе на свършване.

Иваница се разхождаше от бойница до бойница и от време на време се заглеждаше към далечните друмове. Сякаш чакаше нещо. Най-после пристигна един куманин, задъхан и побелял от прах. По голото му от пояса нагоре тяло тънки струйки пот чертаеха дълги криви бразди.

— Тридесет хиляди от нашите успели да минат голямата река! — извика Сокач на завален български език. — Промъкнах се през Дербента и ромеите не ме забелязаха…

Българските войскари се насъбраха около куманина, отрупаха го с въпроси. Иванко гръмко запя някаква бранна песен. Войводите нададоха радостни викове:

— Да излезем от крепостта!

— Да се впуснем в открита бран!

— Какво чакаме още?

— Помощта пристига! Да нападнем ромейския стан!

— Ще почакаме още няколко дни… — каза Асен и поглади замислено брадата си.

Целият обсаден град се разбуни, уличките се изпълниха с буйно ръкомахащи люде.

— Какво чакаме още! Помощта пристигна! Да нападнем ромеите!

Тия, които дотогава бяха чакали два месеца, сякаш не можеха да издържат два дена, два часа. Ала желязната воля на Асен спря всяка мисъл за размирие. Същата вечер Мануил Камица влезе в шатрата на императора и решително попита кога ще се раздаде платата на войските му, които не желаят повече да чакат. Докога? Българите нямаха никакво намерение да се предават.

— Като почнат да мрат от глад, ще се предадат! — бе отговорът на Исак Ангел.

— Да не почнем ние да мрем от глад… — прошъпна гневно ромейският войвода, като излизаше от шатрата. При входа той се сблъска със зетя на севастократора Алексей. Исак Комнин докладва на василевса и тъста си, че българите почнали да бягат от крепостта и да се предават.

— Виждаш ли, Мануиле — извика весело Исак Ангел. — Почва началото на края… Още малко търпение…

— Да не стане само като при Ловеч… Накрая търпението го изгубихме ние…

Василевсът не отговори. Той самият вече не знаеше дали ще може да издържи. Отдавна вече не бе имал вест откъм морските си защитни сили. Какво правеха войските му при Истъра? Той никога не беше очаквал, че Търново ще се държи толкова дълго… И закопня за прохладните градини на своите дворци край Босфора, за игрите и пантомимите, за веселбите и пиршествата… А ако войските му откажеха да се бият, щом не получат заплатата си? И Исак Ангел усети как леден страх пропълзя по жилите му. Тук людете защищаваха земята си и се държеха. А неговите наемници се биеха само докато им се плаща… Кой можеше да помисли, че тия проклети варвари ще удържат толкова време?