Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 285
Фани Попова-Мутафова
И както след адрианоградската победа — която нямаше равна на себе си — новият цар щеше да се завърне с още по-знатен пленник.
„Пригответе Бодуеновата кула — бе казал Борил на тръгване, — защото в нея ще ви доведа скъпоценна плячка, прекрасния латински император Ерик Филандър…“
И наистина нямаше по-опасен враг за новата Латинска империя връз развалините на Визанс от българите.
В български плен бе загинал дръзновеният Бодуен, граф на Фландрия и константиновградски император.
От българска ръка бе посечена главата на вожда на кръстоносния поход, монфератският маркиз Бонифаций, крал на Солунската държава…
От мъка и тревога поради адриановградското поражение бе умрял третият главатар на кръстоносците — представителят на Венеция, мъдрият дож Енрико Дандоло…
А в самата страхотна битка, в която бе паднал пленник Бодуен, бе загинал и цветът на латинското рицарство: най-храбрите, най-знатните фрушки, ломбардски, венециански кавалери начело с внука на френския крал Луи дьо Блуа…
Останалите — бяха изчезнали в позорно бягство, натоварени на седем венециански кораба, към земите, откъдето бяха дошли. Тъй страшна и непоносима им се бе сторила бранната дързост на българите.
И ето сега, от всички тия знаменити рицари, от всички тия прочути благородници бе останал само един, може би най-мъдрият, може би най-храбрият: Ерик Филандър, брат на покойния император Бодуен.
„Новият Арес“ — така го зовяха ромеите, удивени от подвизите му.
От време на време тежка въздишка ломеше гърдите на госпожа Теодора, която вече няколко часа стоеше със скръстени ръце, впила очи в една точка, неподвижна и безмълвна като изваяние.
Наближаваше краят на юли. Вече от две седмици бе заминал Борил с войските на юг — и никаква вест отникъде.
Тя хвърли скритом поглед към царицата, която от няколко време бе отпуснала везмото на скута си, замислена и тревожна.
Изведнъж куманката скочи, изтича към прозорците, отмахна завесите, отвори стъклата.
— Ще умрем от задуха! Нека влезе чист въздух.
Госпожа Теодора стана, отиде полека към прозорците и ги затвори. След това спусна отново кадифените завеси.
— Влиза слънце… И от това става още по-горещо. Ако искаш, можем да отидем към Света гора…
Куманката стисна зъби и не отвърна нищо. Досега не бе й се случвало подобно нещо. Някой да й противоречи и да пристъпи желанието й. Навремето, когато бе жив Иваница, тя оставаше наистина самотна през време на безкрайните му бранни походи, но поне бе господарка на себе си. А сега… Новата й свекърва постепенно заемаше мястото й, искаше навсякъде да бъде почетена преди нея, да бъде изпълнена нейната заповед преди тази на царицата. Защото госпожа Теодора смяташе, че майката на царя има един чин по-горе от съпругата на царя. И Борил не се противопоставяше на тази нейна воля.