Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 286

Понякога на Целгуба й се искаше да му извика: „Ти знаеш много добре, че на мене дължиш царския си венец. И че както аз го сложих на главата ти, така пак аз мога да го махна…“.

Но някаква странна боязън я правеше покорна и тиха като дете пред неговата студена усмивка и зъл поглед.

Откак бе седнал на престола, Борил не бе вече оня угодлив, смирен и влюбен деспот, какъвто тя го познаваше от по-рано. Едничката му мисъл не бе вече как да достави радост на прекрасната куманка…

Затворен в себе си, хладен и недостъпен, той сам замисляше своите кроежи за бъдни дни, получаваше и изпращаше послания, приемаше чужди пратеници, натоварваше гончии с поръчки до другоземни господари, без тя да знае нищо от това, което става наоколо й.

Единствен негов съветник и довереник бе госпожа Теодора — майка му.

И Целгуба кипеше в безсилен яд, разочарована и разкаяна.

Ако тя подозираше, ако тя бе знаела…

Беше ясно: Борил си беше послужил с нея като средство, за да постигне въжделената си цел — престола. Сега тя му бе ненужна, излишна. И той не се стремеше дори да скрие това.

Тя можеше да се бори с него. Все още родните й кумански вождове бяха предани на сестрата на главатаря си. Ала някакво безименно смирение, някакво чудно желание за подчинение я държаха в плен, може би дълбоко в своята женска същност доволна, че служи и се покорява…

— Да отидем на лов в горите на Орловец! Утре може да завали дъжд… Слънцето така прежуря, че времето няма да трае още дълго тъй ясно…

Госпожа Теодора се навъси, изправи високата си суха снага и каза строго:

— Днес, когато синът ми се пече по равнините на Романия, а може би да е ранен вече или нещо по-лошо… Днес ти можеш да мислиш за лов. Когато още не се знае изходът на битката… Когато животът на всеки тук е може би застрашен…

— Борил ще победи — каза спокойно и равнодушно Целгуба — и страховете ти са напразни… Знаеш много добре, че латините не могат да се мерят с нашите по сила и юначество… — Тя също стана и почна да свива ръкоделието си. — Тогава нека отидем малко на въздух към Света гора… — и тя бързо се извърна, за да не може старата жена да забележи внезапната бледост, която думите на госпожа Теодора бяха извикали по лицето й.

Тъй лекомислено те бяха премахнали Иваница. И наистина тя винаги по-рано нито за миг не бе допущала мисъл за поражение и разруха на царството. Докато Иваница бе жив, кой можеше да премери сили с Ромеоктона, с победителя при Адриановград…

Но сега… Когато силната Калоянова ръка бе изчезнала — вече никой не се чувстваше сигурен. От всички страни се къртеше спойката на Асеновата държава… От юг деспот Слав бе откъснал богатата област на Родопите — Ахридос. В Долна земя непрестанно боботеше подземно брожение, което можеше всеки миг да избухне. На запад сърбите бяха заели Нишката област и Поморавието чак до град Равна, а венгрите бяха нахлули в Белградската и Браничевската област.

Щеше ли това да бъде възможно, ако бе жив Калоян?

Днес само една победа можеше да закрепи царството…