Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 199

— Господарю! Българите и куманите отново ни нападнаха и първата редица от нашата конница се спусна след тях.

Графът блъсна чашата си, хвърли ножа, с който режеше хляба, и скочи.

— Проклятие! И на самата Пасха тия варвари не ни оставят на мира!

Той бързо надяна шлема си, грабна щит и копие и излезе, последван от двамата си верни оръженосци. Но щом застана пред шатрата, лицето му побледня. Като буйна река се разливаше куманската конница по цялото широко поле. С диви и страшни викове те се нахвърлят върху първите редици на латинците, които бяха излезли извън окопа си. С мъка вече рицарите отблъскваха безстрашните нападатели. Ярост и срам кипяха в жилите на граф дьо Блуа. Как може да се стои така, със скръстени ръце пред врага? Биваше ли един рицар да пази живота си, а да загуби честта си? Не! Луи дьо Блуа не можеше да стои, когато врагът нападаше хората му. С внезапно движение той смъкна резкия наличник на шлема си. Повика да доведат коня му.

— Но императорът заповяда никой да не напуща окопа! — извика смаян рицарят му Ожие.

— Не е достойно за един рицар да гледа как врагът го напада, а той стои и го гледа като страхливец. Не ще бъде угодно богу, ако някога се каже, че Луи дьо Блуа е бягал от битка.

— Но, господарю, нали чакаме дожа и граф Анри? Още не са пристигнали всички войски. Лудост е това!

— Оставете ме да се бия и умра! Един Блуа не се бои от честна смърт! Позорът е по-страшен! Ожие, вземи знамето ми! Жехан, вземи сабята ми! Нека херолдът съобщи на нашите, че тръгваме!

За миг тръбен звук огласи цялата околност и хората на Блуа се събраха около господаря си. Графът се метна на коня си.

— За Франция! За Божигроб! — извика гръмко той и се спусна като вихрушка срещу куманите.

Поразен, император Бодуен, изскочи пред шатрата си и видя как най-скъпият му приятел отива на сигурна гибел. Сякаш не можеше да повярва на очите си. Но ето. Куманската коница в лудото си бягство увличаше след себе си слабия отряд, загражда го, ще го унищожи до крак. Не. Бодуен не може да остави братовчеда си, приятеля си Луи дьо Блуа, с когото другарува още от най-ранно детство, внука на френския крал, най-честния и най-благородния от кръстоносците, не може да го остави да загине пред очите му.

— Известете веднага на маршалите Жофруа дьо Виларуден и Манас дьо Лизъл да напуснат лагера с всички останали войски и да тръгнат след нас. Дайте ми шлема! Сабята! Копия за бой! Знамето напред!

Ужасени, рицарите се тълпят около господаря си. Каква безумна дързост. Те го молят със сълзи на очи да щади живота си, да помисли за империята, за Фландрия. Поне да не излиза сам в битката. Те сами ще догонят отряда на дьо Блуа…

Но императорът не слуша никого.

Той скача на бойния кон и се спуща по дирите на изчезналите конници. Всички рицари грабват копия, щитове, саби, алебарди и тръгват след него. Целият стан трепери от тръбни звуци, от цвилене на коне, от тревожни викове. Закъснелите изтичват и бързат да догонят императора и хората му. В това време вече Бодуен настига граф дьо Блуа. Тежката латинска конница се изравнява по сила и множество с тая на куманите. След малко ще пристигнат и Вилардуен с Лизъл и хората му. С удвоена бързина рицарите летят след тъмния рояк кумани. Ето, вече ги настигат, смесват се. Почва борба на живот и смърт…