Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 198

В това време пред царя се яви млад войскар. Черните му очи пламтят дръзко и неустрашимо. Тънката коприна на тъмните му въси блести от младост.

— Ето що съм намислил, царю честити — казва той на Калояна, като вперва в него помрачен от грижи взор. — Фръзите нямат храна. Ако пуснем срещу тях едно стадо добитък, не ще ли успеем да ги изкараме извън окопа?

И черните му смели очи издържат тежкия, корав царски поглед.

— Как ти е името, войниче?

— Радул, царю честити.

— Виждал съм те вече някъде… Ако успееш с това, което си намислил, утре ще бъдеш стратор на моята конница.

Гордост трепна по мургавото лице на момъка. Той се поклони доземи и изчезна зад високите скали.

Беше 14 април 1205 година.

Буйни потоци бяха слезли от снежните планини и бяха дигнали водите на трите реки, сочни пасбища се зеленееха с примамлив дъх на млада трева. От широкото чисто небе вееше тиха ведрина.

Ето стадото едър, угоен добитък се доближава и премамливо се мярка пред очите на изгладнелите рицари.

— Измама е това — мълви рицарят Жехан дьо Роншоа — никой да не смее да напуска мястото си!…

С трепетна, нетърпелива ръка стражата на латинския окоп стиска оръжие в десница. Толкова близо е до тях такава обилна храна, а те вече от три дена ядат само по късче сух хляб. А куманите се спущат до самия латински стан, обсипват го със стрели.

В това време цялата войска на император Бодуен, коленичила под благославящата ръка на един фландърски свещеник, слуша Великденската си черковна служба.

— Днес е велики четвъртък — шъпне княз Йоан на чичо си. — Грях е, грях е днес да се пролива кръв…

Лека усмивка просветва за миг по напрегнатото лице на царя. Макар че сърцето му се свива в страшна тревога, той все още има сили да се шегува и подбива.

— Когато станеш цар, Йоане, ще те нарекат христолюбив, благочестив и богобоязлив. Виж мене, кой знае дали ще ме запомнят такъв… Много кръв проля ръката ми и ако съм жив, още много ще пролее. Защо въсиш лице. Йоане? Не го правя, за да заробвам, за да грабя чуждо. Правя го, за да дарувам свобода, за да обединявам… Господ ще ми прости греха. Не бой се… Но гледай, гледай…

Калоян внезапно се изправи на пръсти, засени с ръка челото си и се загледа на юг.

— Сякаш фръзите почнаха да излизат от окопа си! Нещо се чернее пред него…

— Това е стадото на Радул.

Царят наостри орловите си очи.

— Не. Стадото е по-вдясно… Това са латинците… Хванаха се в примката!

Саца впери остър взор в очите на царя.

— Почва ли?

— Почва. — Калоян вдигна високо ръка. — Свети Димитър на помощ!

Бърз като мълния, Калоян се спусна от скалата, слезе при брега на реката.

— Йоане! Тичай веднага при хората си! Радуле, следвай с твоята конница подир Коча! Константин да припълзи с хората си към устието на Арда! Рекирад да легне с копиеносците си зад храстите на Тъжа! Тодор да излезе от доловете и теснините! Дайте копието ми! Знамето напред!

В същия този миг благородният граф Луи дьо Блуа благочестиво се прекръсти и седна на бедната си войнишка трапеза. Тъкмо посегна да счупи късчето си мухлясал хляб, когато една стрела се заби в масата и един от войниците му се втурна запъхтян.