Читать «Асеновци - четирилогия» онлайн - страница 165

— Братът на Агнеса! Братът на бургундката!

Жирар дьо Шанли бавно пристъпваше с коня си, оглеждаше се любопитно, усмихваше се и поздравяваше с ръка. Някои тръгнаха пред него, като му сочеха пътя.

— По-нататък! По-нататък! През моста…

Той още по-любезно се усмихваше, обясняваше с ръце, че нищо не разбира, и повтаряше само три думи:

— Агнес… Кръстоносци… Пилигрими.

Най-сетне спряха пред дома на ватаха.

Предизвестена от шумните викове на наближаващата тълпа, Агнеса изтича на пътя и с радостен вик, с блеснали от щастливи сълзи очи, се хвърли на шията на брата си.

Новината се пръсна със светкавична бързина из целия град. Отвсякъде се стичаха роднини, приятели, любопитни, които искаха да видят латинския рицар и да честитят на бургундката драгия гост, да видят чуждоземеца с железните дрехи…

В това време болярските черквички на Трапезица сплитаха тънкия си звън с широките стройни вълни на камбаните на „Свети Димитър“.

Беше Коледа.

На следния ден цар Калоян покани на вечеря младия чуждоземец заедно със сестра му и семейството на ватаха.

Когато княз Йоан чу новината, сякаш целият свят се завъртя около него. Ана щеше да прекрачи прага на царския дом! Калоян щеше да види момата, която той обичаше повече от всичко. Нямаше ли острото око на царя да забележи нещо, нямаше ли да отгатне с един поглед нежната тайна, която двамата млади криеха тъй ревниво? Нямаше ли Йоан да се издаде с някое непредпазливо движение? Той реши да не отива на вечерята. И на девойката щеше да бъде по-леко. Защо да увеличава смущението й.

Вечерта на този необикновен ден Агнеса, госпожа Бона и дъщеря й дълго и оживено спориха как да се облекат, за да се понравят на царя. Госпожа Бона смяташе, че ще бъде по-добре да си сложат скъпи болярски труфила, за да не си помисли царят, че са съвсем от убог род. Но Ана упорито отказваше да се нагизди по такъв недостоен начин, понеже смяташе, че царят ще се присмее на суетата им, докато скромно и подобаващо облекло би ги издигнало в очите му.

С развълнувано сърце и отмалели ръце Ана заплете дългите си рижи коси. Бузите й пламтяха като ярки божури, очите й трескаво светеха. Вълни от пламък заливаха стройното й нежно тяло.

Божичко, и ти, пресвети Чудотворецо! С каква дързост щеше да застане тя пред страшния цар, как щеше да го погледне, как щеше глас да се откъсне от гърлото й? И там щеше да бъде княз Йоан! И тя трябваше да му се поклони пред очите на всички. Ана усещаше как коленете й се отсичат. Сърцето й чукаше безумно и тревожно. И с тръпнещи пръсти тя редеше тежките си плетеници. А когато облече бледожълтата си руба с везани ръкави, надяна въз нея тъмноморава туника, уви около талията си колан с позлатени пафти и се огледа, душата й замря. Не беше ли лудост да се яви така пред царя, нямаше ли той от предпазливост да отстрани хубавата, ала не от висок и богат род девица далеч от Търново? Сърцето й натежа като зрял плод. А една тънка мамеща надежда едва чуто се обаждаше. Може би Калоян щеше да се трогне от крехката й гиздавост…

В съседната стая младият Жирар променяше железните си дрехи с небесносиня туника, поръбена със сиви кожички. На кръста му висеше меч със сребърна дръжка. Русите му коси стигаха почти до раменете. На главата си носеше кадифена барета с дълго бяло перо. Краката му бяха обути в червено трико. Госпожа Бона и Ана го изгледаха смаяни. Такава чудна носия те никога не бяха виждали.