Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 79

С радостна глъчка ловджиите почнаха да се прибират за връщане. Отново цялата гора екна от звуци на рог и веселия лай на загарите.

Стрелците препуснаха напред да сторят път за царската дружина. С живо любопитство закъснели пътници се спираха по друма и чакаха да видят приказното шествие. Белгун, Белгун щеше да мине! И царицата…

— Марийо — попита внезапно Иваница и се наведе над рамото на младата мома, която яздеше вляво от него — Марийо, искаш ли да станеш моя жена?

Въпросът бе дошъл неочакван и чуден до устните му. Но той не се побоя да го изрече. И без това знаеше, че рано или късно Асен щеше да го убеди да стори това. Само на него Иваница бе изказал мъката си по Ефросина.

— Ожени се — бе казал царят — и ще я забравиш. Ожени се за Мария. Тя те обича.

— Искаш ли? — попита още веднъж Иваница и се помъчи да надзърне в големите й светли очи.

— Да — отвърна девойката и го погледна.

Лицето й бе преобразено от неземна радост. Някъде напред млад боляр запя тръпна, копнееща песен за свидна изгора. Една по една изгряваха по смръкналото небе звезди в бляскави съчетания…

Като бели пламъци скачаха хрътовете в моравия здрач.

Едно младо женско сърце благодареше на бога.

Глава XIX

Княз Алцеко доведе из далечните земи край Понтийско море бъдещата царска снаха с безбройна скъпоценна прикя, натоварена върху двадесет коли и тридесет и пет бели мулета. Три месеца Алцековите хора бяха бродили из Визанс, Филиповград и Солунските базари, за да намерят най-хубавите златоткани бархати, най-скъпите кожи, най-тънките прозрачни була, най-ясните бисери, най-едрите елмази.

Сватбата стана през септември.

Княз Иваница подари на младата си жена само един смарагдов пръстен. Това беше най-хубавото, което можеше да й даде, защото смяташе, че с него е изтръгнал завинаги от сърцето си спомена за Ефросина. Мария разбра това и потръпна от радост. Смътната тайна, която верният й женски усет подушваше около този смарагд, вече беше без значение.

Но когато Иваница целуна нежното рамо на жена си, пред затворените му клепки изникна по-ярко отвсякога споменът за великолепието на две чудни бели ръце. С мъчителен гняв той прогони коварното видение и помисли, че се е спасил. Но често след това чародейницата идваше в неспокойните му сънища и караше Мария уплашено да се събужда, със затаен ужас да следи зловещото му хъркане и несвързани слова.

— Какво ти е? — питаше го след това загрижена и тревожна. — Все страшни сънища сънуваш, Иваница!

Князът изтриваше студената пот от челото си и казваше:

— Пак сънувах, че бягам из улиците на Константиновград, че ме гонят бродници и самовили, че падам в някаква пропаст, зли хора ме настигат и искат да ме убият…

Княгинята въздъхваше и поклащаше глава. След това, когато Иваница се обръщаше на другата страна и заспиваше отново, тя дълго стоеше замислена в огряното си от месечината легло и свила лакти над подгънатите си колене, дочакваше мътната светлина на утрото. Тогава, уморена от безсъние, поглеждаше враждебно смарагда на пръста си и заспиваше като пребита.