Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 78

— Искаш ли да берем ягоди и теменуги? — извърна се Мария към княза, след като ешмедемето свърши и станаха от тревата. Без да чака отговор, тя тръгна след Иванко и Слава, отправили се към пътеката, която изчезваше в гората. — И ние ще дойдем с вас, почакайте! — им извика девойката.

За трети път, когато Иваница й поднасяше китка от благоуханни буторчета, Мария попита:

— Защо не искаш да ми кажеш от кого ти е този пръстен?

Момъкът весело се засмя.

— Господи и света Богородице! Колко са любопитни жените.

— Кажи…

— Подарък ми е.

— От кого?

— Толкова ли искаш да знаеш?

— Да.

Той погледна крехката слабичка девойка с очи сини като зафири. Палав слънчев лъч святкаше из кехлибаренорусата й коса. Да й каже ли? Знаеше, че това дълбоко ще я натъжи. Защо да огорчава бедното дете?

— Един приятел ми го подари.

— Този, който ти помогна да избягаш ли?

— Да.

Мария въздъхна облекчително. Но в дъното на душата й остана утайката на съмнение. Тя облегна главата си върху дънера на дървото и нежно се усмихна. Князът стоеше замислен, погледът му беше залутан в нещо далечно и невидимо.

Мария наведе глава, за да вдъхне от острия мирис на китката и да скрие в нея две малки бисерни сълзи.

— Тук ли сте? — обади се един весел глас из дърветата.

Иванко, Слава и Борил заедно с неколцина млади боляри и болярки се появиха с китки от дребни благоуханни ягоди в ръце.

— Почакайте един миг — каза Иванко — ще се притека да занеса тая китка на царицата. — И той веднага изчезна, последван от недоверчивия поглед на Слава.

Като минаваше край Зоя, която разправяше на куп любопитни болярки разни небивалици из византийския живот, той й отдаде част от ягодите и успя незабелязано да пришъпне:

— Какво да правя! Не се отделя от мене…

А когато се върна при младите, тръсна шеговито яката си и каза:

— Ух! За малко щях да остана при едни вехти свраки! Едва се спасих…

Слава глумливо му се закани с пръст:

— Лъжеш като влах!

— Да не ме спаси земята — отговори болярът и се изсмя.

— Хайде, хайде, побратиме, не се кълни като баячка — каза болярът Тодор — че стига, знаеш ли?

— Ех, и ти си един доброненавистник! Да не се поглуми човек! С твоите медоточни думи можеш да умориш човека… — Иванко весело подрипна. — Хайде сега да завъртим едно хоро! Днес сме живи, утре не сме! Каквото се повеселим, това ще ни остане. Ей богу!

След малко поляната се изпълни с викове и смях.

Крагуярът Панчо извади кавала си и поде скокливо хоро. Бледите бузи на Мария поаленяха като цвят на шипка. До нея скачаше горд и строен княз Иваница. Никога дотогава Мария не бе чувствувала такъв буен прилив на щастие. Малката й ръка трепереше в силната десница на момъка. Начело на хорото бяха цар Асен и царица Елена — гъвкава и стройна в рубата си от лилав аксамит, везан със златни кокичета.

Откъм гората лъхна ветрец — лек и кротък като ласка. Седефените облаци пламнаха в златочервени отражения, дивите теменуги изпуснаха още по-остро и омайно благоухание. В побледнялото небе трепна голямо сребърно око. Вечерницата бе изгряла.