Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 76

— Не. Ние ще ги настигнем. Ще те оставя да заминеш с тях и незабелязано ще се върна. Кълна се в пресветата наша Владичица, че ще го ударя.

— Не! Не! Ще ти се случи нещо. Забрави ли стрелата?

— А! От тоя триезичник не се боя. Той вече отдавна е избягал и сега се върти пред очите на Асена, за да не се усъмни после някой в него.

— Ти го знаеш кой е!

— Знам го.

— Кажи ми.

— Не, Марийо! Не искай нещо, което не мога да сторя. Хайде сега да настигнем другите.

Тръгнаха.

— Но после няма да се върнеш! Обещай… — В сините й очи трептеше гореща молба.

— Защо?

— Боя се.

— Но ти ще бъдеш в това време вече далече.

— Не. Аз се боя за тебе.

— Защо?

Девойката поруменя и извърна глава.

— Колко хубав пръстен имаш — каза след малко, за да прикрие смущението си. — Откъде ти е?

Усмивката изчезна от лицето на Иваница. Той погледна смарагда на Ефросина и въздъхна. Сянка забули усмихнатия му взор.

Изведнъж Мария извика. Насреща им изскочи едно тежко животно с остра, настръхнала четина и дълга, извита муцуна. Малките му очи злобно святкаха. Като видя конниците, то се изплаши и поиска да се върне. Но стрелата, която Иваница светкавично беше изпратил в бедрото му, ядоса още повече разяреното животно и то се спусна към тях с отчаяна дързост. Тогава князът скочи на земята, вдигна копието си и го заби в страхотно зиналата уста. То обаче се счупи между яките зъби на дивия звяр.

Мария викаше с всичкия си глас. Кафявият хрът долетя отнякъде и се хвърли върху животното. Глиганът яростно се бранеше и налиташе към княза.

— Назад! — извика Иваница. — Назад! Не се доближавай, Марийо! — и продължи отчаяно да размахва колчана си срещу устата на животното.

Двамата оръженосци, яхнали заедно свободния от дивеч кон на първия, пристигнаха с изплашени викове. Един от тях поиска да забие ножа си в слабините на звяра, но той се спусна към него и го повали. Тогава с внезапно движение Иваница грабна пелката от ръцете на другия войскар, дигна я във въздуха и прасна глигана по темето. Животното пусна оръженосеца и се строполи в краката му. От усилието раната на Иваница се разтвори и отново рамото му се обля в кръв.

— Но той те е ухапал! — извика вторият оръженосец и се спусна да го превърже. В това време първият с мъка се надигна от земята, за чудо невредим, само бледен от уплахата и леко издраскан по лицето.

Качиха глигана до другия убит дивеч и поеха към южния край на забела.

Пресрещнаха ги с възторжени възклицания, които веднага се обърнаха в изплашени викове.

Царят се спусна към тях.

— Иваница, ранен ли си? От глигана ли?

— Да, от глигана — отвърна весело князът и погледна с острия си, пронизващ взор деспот Борила, който побеля като крин.

Жените заобиколиха Мария и я отрупаха с въпроси.

Белота се доближи до Мария и ласкаво я потупа по бузата.

— Изплаши ли се много?

— Княгинята е храбра девойка — отвърна Иваница. — Не очаквах никога, че тъкмо тя ще бъде толкова смела.

След това всички се струпаха при убития дивеч и дълго не можеха да се нагледат на едрия рогач и страшния глиган.

Царската дружина бе ударила зайци, птици, сърни. Малко по-късно от единия край на поляната, на която се бяха събрали ловците, се дигна високо във въздуха стълб от пушек. Царските готвачи печеха върху дървени шишове част от уловения дивеч. Столниците постилаха върху тревата тънки бели платна и редяха блюда и купи. Болярките бяха приготвили кравайчета и орехи, медени хлебчета и банички. Насядаха с буйни смехове и подбиви.