Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 67

— Чедо — каза той на Асена. — Нека господ ти даде крепкост да понесеш великото си отречение. И дано добропобедникът Чудотворец помогне на Иваница…

Тъмносин примрак забули двете тесни прозорчета и сенкѝи заплаваха из утихналата стая. Но никой не смееше да мръдне от мястото си, закован от тежка размисъл. Мина време. Един столник донесе златен свещник и сложи дърва в огнището. Асен все още стоеше в креслото със скрито в ръцете си чело.

Когато изправи главата си, болярите потръпнаха от ужас — тъй внезапно остарял им се стори. Браздите на страните и челото му се бяха вкопали още повече, горчива гънка спускаше ъглите на устата му надолу, сребърните кичури на косите му блестяха странно над това младо, тъй рано съсипано от грижи лице.

Някаква смътна глъчка се издигна откъм двора. Конски тропот звънна по каменните плочи. Петър се опита да види нещо от прозорчето, но не можа.

— Трябва да е дошъл някой находник — каза царят — дано да е с добра вест.

И той се прекръсти, разтърсен от необяснима тревога.

Някой бързо изтича по стълбите, блъсна вратата. Някакъв войник се втурна с трескав поглед и сковани от вълнение уста.

Асен скочи. Три успоредни гънки се извиха като змии между веждите му.

Зад войскаря се мярна някаква висока сянка. Като поразени от мълния царят и болярите гледаха невероятно видение. Сън ли беше? Чародейство ли беше?

Изведнъж с висок радостен вик Асен се спусна и разтвори ръце. Едно бледо, окъсано момче, повече прилично на нежит, отколкото на човек, се хвърли в тях. Щастливи сълзи овлажниха очите им.

— Ицо! Ицо! Ицо!

Всеки искаше да го види, да го докосне, да го прегърне.

Един женски вик се зачу откъм горницата. С разтреперани ръце и смаяни лица болярките тичаха надолу по стълбите.

— Мамо!

Иваница скри развълнуваното си лице в трепетните майчини обятия.

„Колко е пораснал, колко е хубав, колко е възмъжал“ — шушукаха си удивени жените и не можеха да откъснат взор от високия, строен юноша.

Чак когато седна върху мекия китеник, Иваница почувствува страшната умора, с която се бе борил от дванадесет дни насам. От щастливия миг, когато доверчивата стража при Златната порта бе пропуснала благообразния находник на Каламодиос, Иваница бе живял само с една мисъл — Търново, Търново, Търново… И за да не бъде достигнат от ромейската конница, той бе спал само по няколко часа в крепостите, които преграждаха по-важните кръстовища. А за да достигне по-скоро до Верея, отгдето вече можеше да се счита за спасен, той напусна широкия удобен друм на Загорските земи и скъси пътя си през затрупани със сняг долини и усои, край шеметни бездни и опасни планински гърла. Чак когато зърна гордите бойници на хемските крепости, от устата му се изтръгна ликуващ вик.

А сега, сред топлината на бащиния дом и преданата любов на близките, той почувствува изведнъж как тежка умора превива измръзналото му, изтощено от глад и безсъние тяло.