Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 63

— Здравей, Иванко!

Боляринът изтръпна. В залисията си той не бе чул глухия радостен шум, с който тълпата вън беше посрещнала царя. Ако Асен го бе видял при Слава!

Царят благосклонно го потупа по рамото.

— Защо стоиш вън? От Сеслав ли се боиш? Хайде, влизай, сега ще ви сдобря. Днес не искам да виждам сърдити лица.

Иванко презрително вдигна рамене.

— От Сеслав ли ще се боя? Да не ми пада в ръцете само. Но не искам у дома ти да стават такива работи. Защото, като кипна, не знам какво ще стане. — Изведнъж той си спомни целта на посещението и радостно извика:

— Честито!

Слабото мургаво лице на царя светна, сякаш внезапно огряно от огромно ослепително слънце, гънките, които дълбаеха страните му, бяха пълни с невидими усмивки.

— Да ти се връща.

— Как ще го кръстите?

— Александър.

— Да ти е жив. Ами Петър защо си е дошъл от Преслав? Омръзна ли му да властвува?

Изведнъж челото на царя потъмня, едри бръчки набраздиха челото му, очите угаснаха. Той дълбоко въздъхна.

— Върнаха се пратениците от Алемания.

— Е? — попита любопитно боляринът и наостри уши.

— Фридрих е наклонен да преговаря. Аз вярвам, че ако му обещаем двадесет хиляди войници против Визанс, той ще признае българското царство. Разбира се, ако гърците не го пропуснат доброволно.

Момъкът извика от радост и грабна ръката на царя.

— Асене! Ние сме спасени тогава… Какво искаш повече? Нали си съгласен?

— Иваница… — пошепна глухо Асен и обори чело.

Жестока борба ломеше сърцето му. Дългът към великото дело — и любовта към брата… Той си представи за миг безпомощния юноша, изоставен в безмилостни ромейски ръце, и парлива жалост сви сърцето му. Не! Не! Никога. Той не можеше да пожертвува Иваница. А цял народ бе поверил доверчиво съдбата си в неговите ръце. Биваше ли, можеше ли Асен да се противопостави на това, което трябваше да стане…

Той махна отчаяно с ръка и се обърна към телохранителите, които бяха застанали на пет-шест крачки зад него. Едрите мизийци поеха кожуха и черната му самурена шапка.

— Хайде — каза Асен и потърка ръце, тръпнещ от хлад и тъга.

Иванко го последва покорно. Щом зърнаха царя, велможите скочиха на крака и го заобиколиха с весели приветствия. Асен целуна ръка на архиепископа и седна до него край огнището. Слабото му тяло се изгуби в огромния дъбов стол, украсен с изкусна резба. Столниците наляха отново вино в купите и гостите пиха наздравица за младенеца. След това всички отново се пръснаха из стаята, за да продължат прекъснатите разговори.

Червеникавото сияние на жаравата се смесваше с бледата светлина, която се цедеше през мътното стъкло на прозорчето и покриваше лицата на мъжете с топли розови сенки. Всеки различно тълкуваше думите на император Фридрих, даваше мнения, съвети, вещаеше — сръбваше малко от купата си — и пак започваше отново. Защото всички разговори се въртяха като в омагьосан кръг, само около царския заложник. Да не беше Иваница пленник във Визанс! Но никой не дръзваше първи да предложи скъпата жертва. Асен сам трябваше да реши…