Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 55

Иванко отново се изсмя, седна до масата и почна да дърпа със зъби соленото козьо месо, което му донесе брат му.

— Юнак мома е била тази Донка! Я дай, Митко, и едно крондилче вино.

Момъкът дигна с две ръце пръстеното гърне и дълго пи на едри глътки. След това избърса устата си с ръка и стана. Облече кожуха си, сложи калпака и излезе. Вън снежната виелица го удари в лицето и той с бързи крачки се отправи към южните склонове на Трапезица. Там се издигаше новата кула на княз Белота.

Посрещна го домакинята.

— Белота го няма — промълви смутено хубавата ромейка и сведе надолу дългите си мигли.

— Ще го почакам — рече болярът, съблече кожуха си и отиде да се посгрее на огнището, дето горяха няколко цепеници.

— Наистина ли Етър е замръзнал? — попита жената, колкото да разсее неловкото мълчание, и седна върху една ракла, покрита с китеник, пъстър като дрозд. В един ъгъл пламтеше голямо сребърно кандило.

— Да — рече Иванко — може да се преминава и по леда. Но аз дойдох да попитам какви новини е донесъл Сеслав от Цариград. Виждал ли е Иваница?

— Ами защо не отидеш в палата да питаш царя? Нали ти е братовчед?

Иванко се усмихна.

— Боя се да не срещна там Сеслав, още не ми се е отсърдил.

Зоя също се усмихна. Преди един месец цяло Търново шумеше за кавгата между двамата боляри. Една вечер Иванко, пиян, изпуснал някакви дръзки думи по името на Сеславовата жена. На следния ден Сеслав открито се заканил, че ако повтори и не си вземе думите обратно, ще стане някоя беля. Иванко се отрекъл от казаното, но оттогава двамата боляри не се поглеждаха.

— Видял го. На игрите в Хиподрома. И успял да му предаде писмото. Но право да си кажа, аз да съм на мястото на Иваница, няма да помисля да се върна.

Тя дълбоко въздъхна и поклати глава. В очите й цъфна скръб.

— Хиподромът… Златният рог… Меза… — тя закри очите си с ръка.

Иванко стана и се доближи до нея.

— Зоя — рече и погали косите й — не обичам да гледам жена, която плаче.

— Който е свикнал с Визанс, мъчно го забравя — каза ромейката — нима ние тук разбираме нещо от живота си? Белота има пари… Но какво мога да си взема с тях? Има ли пурпурни златоткани платове, има ли Маргарит, има ли скъпи накити? Жената на някой отрок живее по-добре… защото поне…

— Когато се сърдиш, си много хубава — каза Иванко и погали раменете й.

Вън отекнаха стъпки. На прага се появи Белота. Острият му взор се спря подозрителен върху жената. След това се премести върху снажния болярин, който недалеч от нея подсвиркваше с уста и гледаше през прозореца.

— Здравей, Белота!

— Дал ти бог добро, Иванко… Какво си се сетил за нас в тоя студ?

Ромейката разправи на мъжа си за целта на Иванковото посещение и излезе.

— Нося ти една новина — каза Белота на жена си, когато след малко тя донесе върху сребърна тепсия нагрята гроздовица и пресол. — Дойде пратеник от баща ми и каза, че за Коледа ще пристигне на гости Мария. Ей сега го срещнах долу, по друма.