Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 53

Стана. И се отправи към къщи. С пълно равнодушие изкачи стълбите. Нека василевсът я убие. Все едно. Животът й нямаше вече никакъв смисъл. Всичко й беше вече все едно. Само някаква безкрайна умора свеждаше тила й.

Но когато спря върху прага на трапезарията, сякаш черно було падна пред очите й. Това, от което се страхуваше, беше станало.

Теофил беше изчезнал.

Глава XIII

Като излезе от гората, Иваница премина една малка полянка и се намери пред каменната — висока около шест лакти — ограда на двореца. Намери твърде лесно малката тайна врата и преди да я отключи, се ослуша. Стори му се, че чува някакви стъпки. Той бавно отвори вратата. Но отдавна неупотребяваната брава леко скръцна. Иваница бързо надникна и в ослепителния блясък на снежната нощ видя една висока тъмна фигура, която се разхождаше пред вратата. В ръката си държеше копие.

— Кой е там? — попита войникът и се приближи.

„По дяволите! — прокле в ума си Иваница. — Значи, те са пазели и тайната врата.“ И без да мисли много, се хвърли върху непознатия. Изненадан, пазачът не успя да дигне оръжието си. Двамата мъже паднаха на снега в жестока смъртна борба. Но князът зашемети ромееца с няколко удара по главата и успя да му върже ръцете с кожения си колан. След това го вмъкна в градината и завърза и устата му. Войникът лежеше неподвижен със затворени очи. „Да не го убих? — си помисли Иваница и се наведе над него. Ромеецът дишаше. — Какво да го правя сега?“ — въздъхна в недоумение момъкът. Сне бързо копринения си пояс, стегна краката му и изчезна тих като котка зад желязната вратичка.

Улицата беше пуста.

Той тръгна нагоре по стръмния наклон, измина около сто стъпки и зави вдясно. Огромните дворци от двете страни на улицата спяха, потънали в мрак и тишина. Като стигна до първата пресечна улица, срещу него изникна малкият кръг на площада на Теофано̀. До обелиска, който се издигаше в средата му, се разхождаше някакъв мъж.

— Никита! — извика тихо князът.

Човекът веднага се отправи към него, ниско се поклони и без да продума нещо, тръгна напред. Изминаха мълчаливо няколко тъмни криви улички. В сянката на една аркада се чернеше нещо. Като забеляза коня, Иваница радостно потрепера. Даде парите на двамата и се метна върху едрото охранено животно.

— Ще гледаш все към колоната на Константина — посъветва го Никита — оттам по Меза направо към Златната порта. Сбогом, чужденецо!

Константиновата колона ту се мяркаше, ту изчезваше зад високите здания. През големите улици Иваница яздеше бавно, с небрежно отпуснати юзди. Късните минувачи изглеждаха с любопитство стройния конник. Но в тесните и мръсни стари улички, които неочаквано пресичаха великолепието на другите, той караше бързо и нетърпеливо. Като минаваше през една такава уличка, неочаквано от един ъгъл изскочиха десетина безделници.

— Почакай малко, хубавий момко — извика един от тях и се опита да спре коня.

Князът се дръпна, но безделникът увисна на юздите. Останалите го заобиколиха. Със светкавично движение Иваница измъкна камата си, готов да удари. Един висок мъж се приближи. Ръцете му приличаха на мечешки лапи, носът му беше сплескан. Той се ухили с беззъбата си уста и каза: