Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 40

— Драги княже — започна бавно Исак Ангел, като се спираше на всяка своя дума — ти знаеш съвсем добре… но защо не седнеш? Ето — този стол. Ще пиеш и една чаша, нали? Така. Сега какво щях да кажа? Да. Ти знаеш много добре положението си при нас. Няма защо да се лъжем. Ще мине много, твърде много време, докато българите докажат, че не мислят повече да безпокоят империята. През това време ти ще трябва да останеш при нас. Колкото и да е неприятно това за тебе — не може другояче. А ти виждаш, че те пазим достатъчно внимателно, за да се надяваш, че можеш да избягаш…

Василевсът напълни отново чашите и изпи своята на един дъх.

— Тогава — продължи той — ние ще трябва да се погрижим за тебе. Ние искаме животът ти във Византия да не бъде тежко пленничество и златна клетка. Ти не бива да се считаш за нещастен заложник, който чака само часа на свободата. Ти трябва да се почувствуваш във Византия свой, близък… Да бъдеш в нея господар, а не роб. Съдбата й да бъде и твоя съдба, нейните радости и скърби да те радват и натъжават както за собственото ти отечество. Остави братята си да царуват на Хемуса. Те ще бъдат господари на една малка и проста земя. А ти ще бъдеш владетел на несметни съкровища.

Исак Ангел помълча малко, погледна брата си и се засмя.

— Ние с Алексей дълго мислихме за тая работа. Но днес една случайност ни помогна да разрешим всичко. Дъщерята на брата ми, княгиня Евдокия, те срещнала в градината и попитала с особено любопитство за името на непознатия хубав момък.

Иваница се изчерви и наведе глава.

Изведнъж василевсът се изправи, лицето му стана строго и студено.

— Княз Йоаница, ние решихме да те назначим за владетел на Теодосиополската стратегия в Армения и да ти дадем за жена княгиня Евдокия, нашата царствена племенница, заедно с една зестра от хиляда ливри перпери.

И той се отдръпна малко назад, за да види по-добре впечатлението, което думите му бяха произвели на младежа.

Но по лицето на княза не можеше нищо да се прочете.

— Разбира се — добави малко неуверено василевсът — ти пак ще бъдеш охраняван поне в първите времена. Докато се убедим, че си свикнал с нас, и докато докажеш, че обичаш новото си отечество. Е, добре. Приемаш ли, драги сине?

Иваница мълчеше. Той бързо пресмяташе всички изгоди и опасности, които представяше за него това предложение. След това бавно и спокойно каза:

— Съжалявам. Не мога да приема.

Василевсът потрепери като хищен звяр. Този варварин смееше да отказва? Нему? На императора? Но се сдържа.

— Защо, драги княже? От какво се боиш?

Иваница отвърна просто и искрено.

— Аз имам само едно отечество. В деня, когато се убедя, че само аз преча на братята си да подновят борбата — в този ден няма да бъда жив.

Василевсът се замисли. Не, с това момче не можеше нищо да се почне. Изтръпна от заплахата му, защото знаеше добре, че само Иваница спира търновските владетели да се спуснат от своите непристъпни скали и планински клисури, за да пометат като бич божий тракийските земи на Визанс. Трябваше да се пази момчето. Добре да се бди над живота му, над здравето му.