Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 38

Иваница махна с ръка.

— Казах ти — не. Виждал ли си Теофил?

В същия миг вратата се отвори и младият Каламодиос влезе. В очите му трепереше винаги топла, добродушна усмивка. Ако не беше така пълен, би минавал за красавец.

— Готов ли си, Йоаница?

— Да.

— Къде ще ходите? — попита учуден страторът.

— На голямата литургия в „Света София“. Ела и ти.

— Не знам. Ако василевсът отиде, трябва и аз да го придружа.

Теофил и князът се упътиха в светлата есенна утрин към Великата черква. Потоци от празнично облечени жени и мъже се стичаха по широките улици към сто и петдесетте черкви на Визанс. Острият вятър, който духаше откъм Мраморно море, носеше непрекъснатия звън на хилядите камбани.

Когато пресичаха кръглия форум на Константина, князът се спря и дълго гледа омаян високата колона от порфир, върху която стоеше огромна статуя.

— Това е Константин Велики — каза Теофил — но статуята е на Аполона. А онова изваяние там — и той посочи към западната част на форума — са Парис, Хера, Афродита и Атина. Тази, на която Парис подава ябълката, е Афродита. Когато са пренасяли изваянията тука, само за главата на Хера е трябвало една кола, теглена от осем бивола. Какво има?

И той се извърна към страната, накъдето бе погледнал внезапно побледнелият му приятел.

Право срещу тях четирима роби носеха великолепна носилка от позлатено дърво и пурпур.

Вътре беше Ефросина.

Тя ги гледаше упорито, без да се усмихва. Когато минаха край тях, младите хора се поклониха. Хетерата направи знак да спрат носилката и ги повика с ръка. Каламодиос дръпна Иваница за ръкава и се отправиха към нея. Любопитни минувачи се спираха и гледаха учудено чужденеца, който е спечелил благоволението на прочутата хетера.

Ефросина галено сви алените си устни.

— Аз все очаквам да дойдеш. Кажи, Каламодиос, виждал ли си по-упорито момче на света? А представи си, княже, снощи те сънувах.

Иваница пламна, наведе смутено глава.

— Да. Сънувах, че се разхождаме заедно из кипарисовите гори край Босфора.

Князът я гледаше с широко разтворени от ужас очи.

— Защо ме гледаш така? Нима не бива и насън да те виждам?

И тя весело се изсмя.

— Сбогом. Тази вечер ще ви очаквам. Канила съм много гости…

Носилката с мъка си проправи път през гъстата навалица, която се бе струпала да види несравнимата хубавица.

Великата черква бе вече почти препълнена.

Когато влязоха вътре, Иваница потрепера от страхотно огромния простор, който бе заключен в тези сводове. „Нима човешка ръка е направила това?“ — се питаше тръпнещ юношата. И с горчивина си спомни онази малка сграда край брега на Етъра. Но нима българите в своята бедна, проста черква по-малко горещо щяха да се молят богу? И все пак поразеният юноша гледаше със свито сърце пъстрите мрамори и стъклените мозайки на стените, огромните ясписови и порфирни колони, двойните аркади, които се редяха от двете страни, архангелите, изписани в четирите ъгъла, чудната смелост на дъгите, продънващата се бездна на купола, дръзката лекота на сводовете, сребърните колони около олтара. Сто поликандилона с по двадесет и пет свещи висяха на сребърни синджири, дебели като човешка ръка, и обливаха черквата с потоци пъстроцветни светлини.