Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 41

— Помисли си още. Когато решиш нещо, съобщи ми.

Иваница се усмихна и василевсът разбра, че никога момчето няма да измени решението си. И с тежка въздишка на тревога и недоволство той се оттегли придружен от чернокъдрия си брат.

На другия ден внезапно слънцето разпръсна мрачните облаци и обсипа с радостни, топли ласки огромната метрополия. Сякаш искаше в тия последни дни пред зимата да раздаде с пълни шепи безкрайната милост на любвеобилното си сърце. Сияещи лица изпълваха улиците и базарите, гемии опъваха белите си крила по Босфора, песни и музика екнаха из площадите, пъстрото благоуханно шествие отново изпълни Меза.

Теофил завари приятеля си тъжен и посърнал.

— Е! Бива ли? На какво си заприличал? Сякаш нищо не ядеш. Хайде, размърдай се малко. Виж вън какво хубаво слънце е грейнало… Ще те водя на Хиподрома.

— Не ми се ходи никъде.

— Пак ли? Нали ми обеща да не мислиш за България? Хайде — той почти насила накара момъка да сложи наметката и шапката си.

— Кажи ми, Теофиле — попита неочаквано Иваница по пътя — защо си така добър с мене? Не си ли и ти нагласен като стратора и Ефросина? Не зная. Сърцето ми казва, че не си. Но тогава — защо? Кажи ми.

Каламодиос дигна рамене и се засмя.

— И аз съм си задавал често този въпрос. Но не зная. Можеш ли ми обясни защо има хора, които, щом ги видиш от пръв път, без никаква причина, чувствуваш, че ти са досадни, нетърпими, противни. А други — пак без никакъв особен повод — струва ти се, че си ги виждал някога, някъде, не знаеш защо, но ти са скъпи и близки. Може би само един поглед е достатъчен, за да се разберат сродните души. Аз нямам братя и сестри. Но ти си ми по-скъп от брат. Защо? Може би обичам прямотата на взора ти, чистото ти юношеско сърце… Кой знае. У нас тъй рядко се срещат такива мъже. Аз нямам нито един искрен приятел във Визанс, Иваница. Знам, че всеки зад гърба ми плете интрига, присмива се, завижда… А днес ще бъдеш на обяд у дома. Игрите са пред пладне.

Пред тях се издигаше огромният дворец на Каламодиосовци.

Отидоха в Хиподрома по-рано, за да си вземат хубави места. Когато наближиха Августейона, един глас ги накара да се обърнат. Адриан с широки крачки бързаше да ги настигне.

— Слава богу, днес страторът Хриз ще ме отменя. Мога ли да дойда с вас? Предпочитам да си платя, отколкото да стоя като статуя в императорската ложа. Човек не може да си обърне очите… А има какво да се гледа!

Великолепният площад изви пред смаяните им очи — които сякаш за първи път го виждаха, без да могат да се наситят на неизказаната му хубост — своята могъща колонада, исполинската снага на Света София, мраморите на Свещения дворец, огромната статуя на Юстиниана, величествения вход на Топи. Защото наистина Хиподромът приличаше на гръцката буква ПИ.

— Този е най-хубавият площад на света! — възкликна възторжено страторът.

Иваница го изгледа.

Не, той мразеше този град, мразеше го с всичките му безброй очарования и примамки, мразеше ленивата страст, която се носеше из въздуха му, лицемерния звън на сребърните му камбани, измамата, която святкаше от всеки ъгъл. Дълго сдържаната болка се изля в поток от смели неразумни слова.