Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 119

— Не е той. — Ако беше княз Белота, щеше да се обърне, като чуе името на царя си.

— Мълчи, може би той разбира нашия език.

Белота изтръпна, наведе се още по-ниско, за да скрие вълнението си, след това бързо изчезна към противоположната страна на кораба. Ясно бе, че отвсякъде го обграждаха подслушвани. Пътуването му бе известно на венгрите.

За да заличи следите си, търговецът на кожи изчезна. През нощта той тихо се спусна в улегналите води. Кратък плясък, който не бе чут дори и от кормчията. Едно тъмно тяло почна бавно да се отдалечава, плувайки ту под водата, ту над водата по посока на брега.

Начертаното се разваляше. Дали щеше да стигне навреме до Мурса, за да се състои уговорената среща? Там Белота щеше да стане пилигрим, а един от пилигримите щеше да се превърне в търговец. Тъй, постоянно заличавайки следите си, Белота се надяваше да стигне до Рим.

След като изсуши дрехите си на една скала, князът си купи от някакво близко селище кон, по пътя се помъчи да си размени някоя дреха с пътуващи селяни, обръсна брадата си. Така на пристана при крепостта Мурса, когато се смеси с пъстрата навалица, суетяща се край корабите, Белота помисли за миг, че е един никому неизвестен пътник, който може спокойно да разпита дали са виждали трима пилигрими да вземат кораб за Запад.

Някакъв парцалив божек приближи полека до него, изгледа го внимателно и му пошъпна:

— Трима пилигрими те чакат. Върви подире ми, без да се изравняваш с мене. Ще те заведа до къщата, където те чакат твоите люде.

— Кой си ти, човече божий? — попита Белота, като се обръщаше недоверчиво. — Българин ли си? — прибави той по български.

Божекът вървеше все по-бързо напред, без да отговори. Понякога се губеше сред тълпата, после отново се явяваше, поглеждаше дали Белота го следи и пак тръгваше напред. Извън градските стени той почна да намалява хода си. След това посочи към една къща, сред някаква запустяла градина, на върха на един хълм. И продължи пътя си.

Белота застана в недоумение. Примка ли беше това? Изведнъж вратата на запустялата къща се отвори и оттам почнаха да махат с ръце тримата му другари. Изпълнен с гореща радост и изненада, князът се спусна нататък.

— Най-сетне! — те се спуснаха да го посрещнат. — Не вярвахме вече някога да те видим! Защо не слезе от кубера? Колко те чакахме, как разпитвахме всеки слизащ пътник! Най-сетне един алемански рицар, който се завръщаше ранен от Палестина, ни каза, че търговецът на мед и кожи го помолил да намери на пристана трима пилигрими и да им съобщи, че той ще пристигне по-късно, по сушата. Да наемат някоя къща извън града и да го чакат там. Но кой те доведе дотук? Откъде разбра, че сме в тоя дом?