Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 121

Очакваха тържественото явяване на новия цар — на младия Иваница, на добрия Иван, както го наричаше народът — Калоян.

Смущаваха се от това, че още един Асеновец щеше тежко да сведе непокорните им чела; надсмиваха се над младостта му. Леко щяха да се справят с неопитния млад човек. Нека дръзнеше да се противопостави на желанията им — и той щеше да отиде при братята си.

Само верните на Асеновци боляри очакваха с тайна дълбока радост явяването на буйния момък. Какво щеше да стане, ако Драгота не беше извикал навреме Иваница от Визанс? Какво щеше да стане, ако народът не се беше дигнал като един човек в небивал устрем, за да сломи изменниците? Какво щеше да стане, ако ромейската войска бе нахлула в Търново? Нима щеше да се върне вече назад? И кой бе дръзнал да я повика, да я пропусне през страховитите, непревземаеми хемски клисури, да й отвори вратите на престолния град? Един българин… Един гнусен изменник… За слава, за власт, за пари. Болярите протръпваха от ужас и отвращение. След това в сърцата им се отронваше гореща благодарност към Солунския чудотворец.

— Свети Димитре! Свети Димитре! Заслужаваме ли обилната ти милост?

Царят все още не се явяваше. Вече отдавна се бяха събрали в тази обширна зала с таван от скъпо, изкусно изрязано дърво и под, изпъстрен с бели и черни мраморни плочи. Стройни колони от синкав мрамор подпират тежките сводове, по стените израстват в многоцветна смесица величествени силуети на стари царе, на мъдреци, на вождове и светни. Ето там аула на Аспаруха. По-вдясно мраморните палати на Симеона, ето конника на Мадара, ето стария Кубрат и петимата му синове: Бет Баян, Котраг, Аспарух, Кувер и Алцек. Ето Кирил и Методий с азбуката им, ето свети Борис със златна нимба около главата, ето Ирина, хубавата ромейка, ето Йоан Екзарх, ето княз Венеамин…

Велможите гледат любопитно стенописите, разхождат се нетърпеливо от прозорец до прозорец и все поглеждат към вратата. Но царя още го нямаше. Леки шеговити забележки почнаха да се шъпнат от ухо на ухо. Болярът Богдан се мръщеше открито и подмятанията му ставаха все по-остри. Толкова калени в сурови битки мъже, войни с побелели от тежки грижи и изпитания коси, нямаше да се оставят тъй лесно във властта на Ицо, това вчерашно дете, докато зрели, достойни люде чакаха да поемат в корава десница кормилото на държавните съдбини. Зле прикрити, дръзко насмешливи усмивки се канеха да посрещнат младежа, когото сигурно много скоро щеше да сполети участта на двамата му братя.

Изведнъж вратата на царските покои се отвори и Иваница с бързи и решителни стъпки пресече мястото, което го отделяше от престола. След това изкачи с достойнство и самоувереност трите мраморни стъпала.

Недоумение и учудване накараха болярите неволно да се стъписат малко назад. Тежка каменна тишина легна във въздуха.