Читать «Асеновци - четерилогия» онлайн - страница 117

На прага застана Алексей III, отправяйки благосклонна усмивка към всички посоки. Ефросина беше облечена в червено и златно: два цвята, които ярко подчертаваха мургавата й красота. Ала Иванко виждаше само едно лице. Между красивите млади жени, които вървяха подир василевса и василисата, за него съществуваше само една: оная с бледозелената туника, извезана с бисерни лалета.

Кестеняворусите й коси бяха прибрани в златиста мрежа. Над снежното й чело се издигаше многостранна диадема, обсипана със скъпи камъни. Леката усмивка, спряла неподвижно върху малката уста, бе тъй нежна и обещаваща, че не можеше да не привлече веднага обичта на всекиго. Големи зеленикави очи, закрити от златисти ресници, изпъкваха с чудно очарование връз трендафиловата руменина на продълговатото й лице.

Иванко веднага усети едрата си, груба сила, неотразимо подчинена на тази крехка, нежна жена, която приличаше повече на трошливо изваяние, отколкото на жив човек. Тъй леко се движеше стройната й снага над мраморния под, сякаш не докосваше земята. А дългите ръкави на туниката й се вееха като криле на ангел. До нея вървеше горда хубавица с много черни вежди и строги продълговати очи. Снажното й тяло бе сковано в надменна леност, движенията й бяха бавни и непохватни.

„Дано не е тази“ — се помоли мислено Иванко, отправяйки отново поглед към другите жени, не намирайки нито една, която да спре вниманието му. Бяха или много стари, или много млади. Дори между тях имаше истински деца с дълги, отпуснати по раменете коси.

Император Алексей кимна на хубавицата с бледозелената рокля да пристъпи по-близо. След това подири с очи и кимна на Иванко да приближи към него.

Блажено чувство се разля по жилите на годеника. Той направи няколко крачки като насън. Тя беше… Тя беше… Никога, дори в най-смелите си блянове, той не бе допущал, че Теодора може да бъде толкова красива и привлекателна…

— Алексей… — каза императорът — най-сетне ти се удава случай да се запознаеш с моето семейство, което от днес ще бъде и твое. Сега ти ставаш мой обичан внук и най-напред трябва да те запозная с тая, чрез която влизаш в императорския дом…

Той се обърна към чудната хубавица.

— Анна, ето твоя зет… Покажи му дъщеря си…

Иванко не можа да схване какво иска да каже императорът. Помисли, че не разбира още добре гръцкия език и размесва понятията.

Ала порфирородената княгиня Анна се наведе към земята, дигна на ръце едно хубаво момиченце на около четири-пет години, погали го, след това, трогната до сълзи, го подаде на снажния момък:

— Ето твоята невеста…

Българинът помисли, че сънува. Каква бе тази измама? Подиграваха ли се ромеите с него? Силен гняв го накара да изтича до императора, лицето му бе тъмночервено. Очите му блестяха заканително.

— Какво значат тези думи? За дете ли смятате да ме венчавате?