Читать «Ароматът на нощта» онлайн - страница 5

Изпълнена със сила заради вярата си в честността на брокера, всяка сутрин Мария-Стела отваряше офиса и започваше да чака завръщането на своя любим. Всички в градчето й се присмиваха. Разбира се, всички онези, които не бяха имали допирни точки с брокера, защото останалите, които бяха изгубили парите си, все още не бяха способни да се усмихват. Предния ден Монталбано беше разбрал от Гало, че госпожица Козентино отишла в банката да плати от собствения си джоб наема на офиса. И сигурно тогава на онзи, който я заплашваше с пистолета, му е минало през ума да си го изкара на нея, клетницата, която нямаше нищо общо с цялата тази история. А пък и защо ли кредиторът е бил обзет от тази позакъсняла гениална мисъл чак трийсетина дни след изчезването на брокера Гаргано, тоест когато вече всичките му жертви се бяха примирили? Монталбано, който принадлежеше към първата фракция, тази, която поддържаше становището, че брокерът е избягал, след като е прецакал всички, изпитваше съжаление към Мария-Стела Козентино.

Винаги когато минеше покрай офиса и я видеше прилежно седнала зад преградното стъкло на гишето, сърцето му се свиваше и тази гледка не му даваше мира до края на деня.

* * *

Пред офиса на „Цар Мидас“ имаше трийсетина души, които разговаряха оживено, жестикулирайки превъзбудено, а трима общински полицаи ги държаха на разстояние от него. Разпознаха комисаря и го наобиколиха.

— Вярно ли е, че в офиса има въоръжен човек?

— Кой е? Кой е?

Монталбано си проправи път с лакти и с викове и най-накрая стигна до входната врата. Ала на прага се спря, силно учуден. Вътре разпозна в гръб Мими Ауджело, Фацио и Галуцо, които изглеждаха заети с някакъв интригуващ балет: ту накланяха телата си надясно и наляво, ту правеха крачка напред, а после назад. Отвори стъклената врата, без да вдига шум, и огледа по-добре полето на действие. Офисът се състоеше само от една просторна стая, разделена по средата с дървена преграда, върху която беше стъклото на гишето. Оттатък преградата имаше четири празни бюра. Мария-Стела Козентино беше седнала на обичайното си място пред гишето със силно прежълтяло лице, но непоколебима и сериозна. Между двете части на офиса се преминаваше през дървена вратичка, вградена в самата преграда.

Нападателят, или какъвто там беше, Монталбано не знаеше как да го определи, стоеше прав в отвора на малката врата по такъв начин, че да може да държи едновременно на мушката си както служителката, така и тримата полицаи. Беше осемдесетгодишен старец, когото комисарят веднага разпозна — уважаваният земемер Салваторе Гардзуло. Револверът, който земемерът държеше — очевидно от епохата на Бъфало Бил и сиуксите, — заради нервното напрежение и заради доста напредналата фаза на Алцхаймер така играеше в ръката му, че когато го насочеше към някого от полицаите, всички изпадаха в потрес, защото не можеха да разберат накъде ще полети куршумът след евентуалния изстрел.