Читать «Ароматът на нощта» онлайн - страница 2

— Разбира се! Беше повече от ясно!

— Извинявай, ама защо?

— Защото аз ти го подарих!

— А това какво общо има?

— Има, разбира се! И още как! Не отдаваш никакво значение на това, което ти подарявам! Например ризата, която ти донесох от…

— Тази все още е налице.

— Обзалагам се, че все още е налице, но никога не си я обличал! Пък и славният комисар Монталбано да се остави да бъде ограбен от някакъв крадец на дребно! Направо да потънеш в земята от срам!

Точно в този момент го видя. Подхванат от северняка, пуловерът се въргаляше по плажа, навивайки се около себе си, и все повече се приближаваше към точката, в която пясъкът прогизваше при идването на всяка следваща вълна.

Монталбано прескочи парапета, затича се, песъчинките напълниха чорапите и обувките му, но пристигна точно навреме, за да сграбчи пуловера, избавяйки го от една ядосана вълна, която изглеждаше особено изгладняла точно за този вид облекло.

Докато се връщаше полуослепен от пясъка, който вятърът вкарваше в очите му, трябваше да се примири с факта, че пуловерът беше заприличал на безформена и измокрена вълнена купчинка. Веднага щом влезе, телефонът иззвъня.

— Здравей, любов моя. Как си? Исках да ти кажа, че днес няма да съм си у дома. Ще ходя на плаж с една приятелка.

— Не си ли на работа?

— В почивка сме, защото е ден на светеца, покровител на града.

— Хубаво ли е времето при вас?

— Прекрасно е.

— Хм, забавлявай се тогава. До довечера.

Само това му липсваше, за да му се вгорчи още повече денят! Той трепери от студ, а Ливия блажено се изтяга под слънцето! Ето още едно доказателство, че светът не беше същият като преди. Сега на север умираха от жега, а на юг идваха ледниците, белите мечки и пингвините.

Тъкмо се канеше, като спря да диша, да отвори за втори път гардероба, когато телефонът отново звънна. Поколеба се за кратко, но след това мисълта за свиването в стомаха, което вонята на нафталина щеше да предизвика, го подтикна да вдигне слушалката.

— Ало?

— Ах, комисерийо, комисерийо! — извика с изтерзан и задъхан глас Катарела. — Вие лично и пирсонално ли сте?

— Не.

— Тогава кой е този, с когото разговарям?

— Артуро, братът близнак на комисаря.

Защо ли започна да се прави на гадняр с този нещастник? Може би за да даде лек отдушник на лошото си настроение?

— Наистина ли? — каза удивено Катарела. — Извинете ме, господин близнако Артуро, но ако евентуално комисарят си е вкъщи, бихте ли му казали, че имам нужда да говоря с него?

Монталбано изчака няколко секунди. Може би пък историята, която току-що беше измислил, щеше да му послужи при някой друг случай. Написа на лист: „Близнакът ми се казва Артуро“, и отговори на Катарела.

— Ето ме, какво има?

— Ах, комисерийо, комисерийо! Вдигна се голяма тупурдия! Познавате ли мястото, където беше офисът на финансовия брокер Грагано?

— Искаш да кажеш Гаргано?

— Да. Защо, какво казах? Казах Грагано.

— Както и да е. Знам го къде е. Какво е станало там?

— Станало е, че се касае за въоръжен с револвер. Забелязал го е Фацио, който, да предположим, е минавал оттам. Изглежда, има намерение да простреля служителката. Казва, че си иска обратно парите, които Грагано му е откраднал, иначе ще утрепе жената.