Читать «Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)» онлайн - страница 41

Що се отнася до третия персонаж, това е „мастурбиращият“. Мастурбиращият, мастурбиращото дете е съвсем нова фигура за XIX в. (типична за края на XVIII в.), а сферата на появата му е семейството. Може да се каже дори, че това е нещо по-тясно от семейството: неговите референтни рамки вече не са природата и обществото, както бе при чудовището, вече не е семейството и неговата среда, както бе при индивида, който трябва да бъде коригиран. Това е много по-тясно пространство. Това са стаята, леглото, тялото; това са родителите, непосредствените надзиратели, братята и сестрите; това е лекарят: цял един вид микро-клетка около индивида и неговото тяло.

Този персонаж на мастурбиращия, който виждаме да се появява в края на XVIII в., показва по отношение на чудовището и на поправимия непоправим някои специфични характерни черти. Първата от тях е, че мастурбиращият присъства и се явява в мисленето, знанието и педагогическите похвати на XVIII в. съвсем не като изключителен индивид, дори не и като често срещан индивид. Той се явява като квазиуниверсален индивид. Но в същото време се твърди, че този абсолютно универсален индивид, тоест практиката на мастурбирането, която се приема като универсална, същевременно е непозната практика или непризнавана практика, за която никой не говори, за която никой не знае и чиято тайна никога не се споделя. Мастурбирането е онази универсална тайна, онази споделяна от всички тайна, която обаче никой не разказва на друг. Това е притежаваната от всеки тайна, която никога не достига до самосъзнанието и до универсалния дискурс (ще се върнем към всичко това по-късно), като общата формулировка е (съвсем леко променям онова, което можем да открием в книгите в края на XVIII в. за мастурбирането): „Почти никой не знае, че почти всички го правят.“ Тук, при организацията на антропологичното знание и на антропологичните технически методи, забелязваме нещо от абсолютно решаващо значение. Тази тайна, която всички споделят и едновременно с това никой не говори за нея с никого, е формулирана в своята квазиуниверсалност като вероятния и дори реалния корен на почти всички възможни болести. Тя е онзи вид поливалентна причинност, с която можем да свържем и с която лекарите през XVIII в. незабавно свързват целия списък, целия арсенал от телесни, нервни, психични заболявания. В крайна сметка, в патологията в края на XVIII в. практически няма да остане нито една болест, която да не зависи по един или друг начин от тази етиология, тоест от сексуалната етиология. С други думи, квазиуниверсалният принцип, който откриваме практически почти у всички хора, е същевременно и принцип за обясняване на най-крайното изопачаване на природата; той е принципът за обяснение на патологичната особеност. След като почти всички хора мастурбират, това обяснява факта, че някои се разболяват от тежки болести, които не откриваме у другите. Тъкмо този етиологичен парадокс се открива чак до края на XIX или до XX в., що се отнася до сексуалността и до сексуалните аномалии. Следователно, няма нищо учудващо. Учудващото, ако щете, се състои във факта, че този род парадокс и тази обща форма на анализ са формулирани по толкова аксиоматичен начин през последните години на XVIII в.