Читать «Анормалните (Цикъл от лекции в Колеж дьо Франс. 1974-1975)» онлайн - страница 40

Но между индивида, който трябва да бъде поправен, и чудовището има и следната разлика: процентът на честотата му е очевидно много по-висок. По дефиниция чудовището е изключение; индивидът, който трябва да бъде поправен, е обичаен феномен. Това е толкова обичаен феномен, че има характеристиката на един вид регулярност в своята нерегулярност — и в това се състои първият парадокс. Вследствие на това оттук също се разгръща цяла серия от двусмислия, които ще откриваме дълго време, след XVIII в., в проблематиката за анормалния човек. Преди всичко: доколкото индивидът, който трябва да бъде коригиран, е много често срещан, доколкото той е непосредствено близко до нормата, винаги ще бъде много трудно да определим. От една страна, това е един вид семейна, всекидневна очевидност, поради което ще можем да го разпознаваме веднага, но да го разпознаваме, без да е необходимо да даваме доказателства, дотолкова той е типичен. Като резултат, доколкото не трябва да се дават доказателства, никога няма да е възможно наистина да се покаже, че индивидът е непоправим. Той е точно на границата на невъзможността да бъде определен. Не са необходими доказателства и не може да бъде демонстриран. Такова е първото двусмислие.

Друга неяснота се състои в това, че всъщност онзи, който трябва да бъде поправен, е индивид, който трябва да бъде коригиран, след като всички методи, всички процедури, всички обичайни и семейни възможности за възпитание, чрез които са се опитали да го поправят, не са били успешни. Следователно онова, което дефинира индивида, който трябва да бъде коригиран е, че той е непоправим. Но парадоксалното е, че непоправимият, доколкото е непоправим, изисква край себе си известен брой специфични намеси, свръхинтервенции по отношение на обичайните и семейните методи за обучение и за коригиране, тоест нова изправителна технология, на свръхкорекция. Така че виждате как около този индивид, който трябва да бъде поправен, се получава вид игра между непоправимостта и поправимостта. Очертава се ос на поправимата непоправимост, именно чрез която по-късно, през XIX в., ще открием отново анормалният индивид. Оста на непоправимата поправимост ще служи като основа за всички специфични институции за анормални, които се развиват през XIX в. Избледняло и банализирано чудовище, анормалният на XIX в. е и непоправим, който ще бъде поставен в центъра на изправителна система. Ето това е вторият прародител на анормалния през XIX в.