Читать «Англичаните — портрет на един народ» онлайн - страница 9

Погледнато отстрани, Англия е коренно променена в сравнение с това, което беше. Няма усещане за споделени усилия или споделено страдание, рядко се намира някой, който има желание да служи във въоръжените сили, а въздържаността е далечен спомен. Тези, които все още се придържат към старите възгледи, че не е редно да се харчат пари за удоволствия и тоалети, са отчайващо малцинство.

И все пак тази изплъзваща се, полузабравена идентичност е единствената, с която англичаните разполагат. Сблъсках се с този смущаващ факт в началото на деветдесетте години, когато отидох в Южна Африка, за да присъствам на погребението на един приятел. Колата му беше излетяла от шосето, докато бързал, за да не изпусне уговорена среща. Църквата се намираше в богато предградие, където живееха само бели, по улиците имаше кажи-речи само беемвета, и на всяка ограда, украсена с бодлива тел, висеше надпис „Стреля се без предупреждение!“. Свещеникът, който водеше погребалната служба, беше африканер с либерални възгледи и според мен почти не познаваше Джон. Хорът се състоеше почти изключително от чистачките в сградата, където се намираше офисът на покойния. Бяха бедни, босоноги /в буквалния смисъл на думата/, но когато запяха „Нкози Сикелели Африка“, химна на чернокожите, сводовете на приличната на пещера псевдоготическа църква отекнаха от искрена страст. Не само защото явно обичаха да пеят. Те вярваха в това, което пееха. После свещеникът прочете простичкото надгробно слово и, като се обърна към фотокопирания списък на псалмите, обяви следващия химн. Трябваше да се пее „Йерусалим“ на Уилям Блейк, странните английски стихове, пропити с типично израилтянска носталгия: „А тез нозе дали в древни времена са бродили на Англия в зелените полета…“