Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 209

Искаше сама да сложи златото в сейфа и когато го направи, се взря в бижутера и банкерката.

— Искам да бъдете мои свидетели. Това е за дъщеря ми. Ако нещо се случи с мен, всичко това е за нея. Оставям го на Амелия.

Джин извади запечатан плик от чантата си.

— Написала съм го в това писмо. За Амелия е.

В писмото имаше не само разпореждане за това кой трябва да получи парите. Самюел Ти също бе споменат в него. Така Амелия щеше да има и родител. До някаква степен.

Всъщност той сигурно щеше да бъде страхотен баща. Щом веднъж се отърсеше от шока… и от омразата, която сигурно щеше да изпита към Джин.

Тя сложи онова, което бе написала върху найлоновите чанти. Усещаше как двамата я гледат и не можеше да им се сърди. Баща й се бе самоубил  — или може би не, кой знае.

Сигурно се чудеха дали тя нямаше да е следващата.

— И ако ме намерят мъртва, искам и двамата да знаете, че Ричард Пфорд го е направил.  — Тя ги погледна в очите един след друг, без да обръща внимание на тревогата, която видя там.  — И това го има в писмото. Ако съм убита, значи го е направил той.

* * *

Лизи едва преглъщаше храната.

Не защото компанията не бе приятна. Не защото малката трапезария с окачените по кремавите стени декоративни чинии „Имари“ и светлия килим не беше елегантна. И със сигурност не храната на мис Аврора бе причината. По-скоро фактът, че любимият й мъж щеше да играе покер със залог почти шейсет хиляди долара…

Милиона, поправи се тя. Шейсет милиона долара.

Господи, умът й не побираше такава сума.

— … добра идея навремето.  — казваше Лейн, докато се облягаше на стола след втората порция и бършеше устата си.  — Реката беше придошла, а лендроувърът е мощен автомобил. Аз търсех предизвикателство. Така че взех Ърни…

— Чакай — каза Лизи, която се бе заслушала в разказа.  — Кой е Ърни?

Лейн се наведе и я целуна.

— Първата ми кола. Ърни.

— Защо си мисля, че това не е приключило добре за Ърни?  — обади се Джеф от другия край на масата.

— Така е — Лейн отпи от джинджифиловата си бира.  — Както и да е, отидох до „Ривър Роуд“, минах през полицейската лента…

Мис Аврора поклати глава, макар че се опитваше да скрие усмивката си.

— Радвам се, че досега не знаех за това, иначе с теб щяхме да си поговорим, младежо.

— Още може да имате възможност — каза Джон със смях, посягайки за кока-колата си.  — Още има време.

— Така или иначе — продължи Лейн — научих, че ако не спреш да се движиш, няма страшно. И така водата ставаше все по-дълбока, докато не покри тавана на колата.

— Ти с шнорхел ли беше?  — попита Лизи.  — Или без?

— Без. И това беше проблемът. Защото водата влачеше онова дърво по дъното…

— О, господи — ахна тихо Лизи.

— …и то се закачи точно за решетката. Скоростта ми намаля… и да, тогава Ърни умря. Остана там, докато водата спадна, и знаете ли какво е нанос? Отвътре колата изглеждаше сякаш е стояла две седмици в пустинята по време на пясъчна буря.

Докато всички се смееха, Лизи не се сдържа и попита:

— Чакай, какво стана после? Какво каза баща ти?