Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 178

Едуард се наведе настрани и извади хилядата долара. Отдели две стодоларови банкноти и каза:

— Това ще стигне.

Очите на Шелби се отвориха широко, а той стана и протегна ръка.

— Хайде. Вече съм сит, така че сега искам сладолед.

— Това е безсмислено.

— О, не е  — той закуца към вратата, като заобикаляше вечерящите, седнали около масите.  — Студеното и сладкото успокояват стомаха. Моята майка, мис Аврора, винаги го казваше, а тя винаги е права. И не, изобщо не е вярно, че не харесвам как готвиш. Ти си много добра готвачка.

Навън той поспря, за да се наслади отново на нощния въздух и беше толкова хубаво да диша леко от толкова време насам — вълшебно усещане, което би изпълнило с оптимизъм някой друг, но на него носеше облекчение.

— Но сладоледът не трябва да бъде тежък — каза той, като тръгна напред и се огледа да види дали не идват коли.  — Трябва да е лек. Само ванилия. Може да е с шоколадови парченца, но нищо с ядки или с прекалено сладък сироп.

Когато и двете платна на шосето останаха празни, така че Шелби виждаше пикапа си, тя тръгна редом с Едуард, като вървеше с по-ситни крачки, защото той се движеше доста бавно.

— Сър! Сър?

Вече от другата страна на шосето, Едуард погледна назад. Тяхната сервитьорка излизаше от ресторанта с парите, които бе оставил.

— Сметката ви е само двайсет и четири долара и няколко цента — извикаха през улицата.  — Оставили сте прекалено много…

— Задръжте рестото — той се засмя, когато тя отвори широко очи, после погледна парите, сякаш не знаеше какво представляват.  — Обзалагам се, че по цял ден сте на крака и гърбът ви боли адски. Аз знам какво е болка. Излезте някъде довечера или си купете нещо.

Тя го погледна внимателно, после се смръщи.

— Чакайте малко… вие не сте ли…

— Никой. Аз съм никой — той махна с ръка и тръгна към пикапа.  — Просто един клиент.

— Добре. Благодаря!  — извика тя.  — Това е най-големият бакшиш, който съм получавала някога!

— Вие го заслужавате — каза той през рамо.

Той заобиколи пикапа, отвори вратата на Шелби и й помогна, макар тя да не се нуждаеше от помощ.

— Това, което направи, наистина е много хубаво — каза тя.

— Е, това е може би най-добрата вечеря, която някога съм ял — без да се обиждаш.

— Не се обиждам — тя сложи ръка върху неговата, преди той да затвори вратата.  — Какво искаш да знам?

Преди да отговори, Едуард се облегна върху вратата, за да не се отпуска върху болния си глезен.

— Винаги ще има работа за теб в „Ред енд Блек“. Докато искаш да работиш в конюшнята, винаги ще имаш работата и апартамента. По дяволите, виждам ви двамата с Моуи да управлявате всичко заедно, независимо дали ще излезеш със сина му, или не и без значение дали ще харесаш Джоуи така, както той те харесва.

Шелби погледна настрани, както правеше, когато е развълнувана, и загледан в лицето й, Едуард помисли: „Ха, сигурно така се чувства човек, когато има истинска малка сестра“.

С Джин по-скоро бе като да живееш с банши в къщата. Или с торнадо.

В края на краищата, колкото и да я обичаше, той никога не се сближи особено с нея. Не беше сигурен дали някой някога е бил близък с Джин.