Читать «Ангелският дял» онлайн - страница 176

— И не забравяй какво ти казах.

Той стана и отново й показа телефона си.

— Винаги ще бъде включен. Няма да питам нищо.

Той я погледна още веднъж, сложи ръце в джобовете си и се отдалечи  — самотна фигура, окъпана в прасковената светлина на лампите.

След малко вече го нямаше.

Джин остана на пейката, където бяха седели заедно сякаш безкрайно дълго, нощният въздух стана толкова студен, че ръцете й настръхнаха.

И въпреки това й бе почти невъзможно да си отиде вкъщи.

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

Когато Едуард изрече думите насред шумния, пълен с хора ресторант, той остана поразен колко добре му подействаха. Беше проста верига от срички, обикновени думи от речника на всеки човек, но изреченото на глас признание имаше огромна сила.

Обичам една жена.

И всъщност вече бе казал на Сътън. В бизнес центъра, след като правиха любов. Но го каза толкова тихо, че тя не чу думите му.

В отговор Шелби огледа другите хора по масите. Сервитьорката. Хората зад щандовете с храна, другите, които готвеха зад тях.

— Тя ли е причината ти да не… да не си с мен?

— Да — той се замисли за всичките нощи, които бяха прекарали един до друг в онова легло.  — Но има и друга причина.

— Каква е тя?

— Знам защо се държиш така с мен. Помня какъв беше баща ти. Понякога правим същите неща отново и отново, знаеш ли? Когато чувстваме, че не сме ги направили добре първия път.

По дяволите, същото беше с него и братята му, както и с баща им. Ако Едуард трябваше да бъде безпощадно честен пред себе си, той винаги бе искал да ги спаси от него, но така или иначе злото бе сторено. Баща им имаше огромно влияние, огромна сила — сякаш го нямаше в живота им, но в същото време ги контролираше напълно.

И беше жесток по студен, безстрастен начин, което някак си бе по-страшно, отколкото, ако крещеше или хвърляше разни неща.

— И аз съм го правил — каза тихо той.  — Всъщност все още го правя  — така че ти и аз всъщност си приличаме. И двамата сме спасители, които си търсят кауза.

Шелби мълча толкова дълго, че той започна да се чуди дали няма да си тръгне, или да направи нещо подобно.

Но тя заговори.

— Аз се грижех за баща си не защото го обичах, а защото, ако беше умрял, какво щях да правя? Нямах майка. Нямаше къде да отида. Да живея с пиянството му, беше по-лесно, отколкото да остана на улицата на дванайсет или тринайсет години.

Едуард неволно се смръщи, докато опитваше да си я представи като малко дете, за което никой не се грижи — момиче, което отчаяно опитва да се справи с алкохолизма на възрастен като начин да оцелее самата тя.

— Съжалявам — каза тихо Едуард.

— За какво? Ти не си виновен за пиянството му.

— Не, но съм виновен, че бях пиян пред теб. А да се поставя сам в положение, в което се справяш толкова добре, че и Господ…

— Не споменавай…

— Съжалявам, дяволски…

— … името на моя Спасител напразно.

— … добре.

И двамата замълчаха. После и двамата се засмяха.

След малко Шелби каза сериозно:

— Не знам какво друго да правя с теб. И мразя страданието.

— Защото си добър човек. Ти си наистина, наистина дяволски добър човек.