Читать «Американска полиция» онлайн - страница 24

Само мир да има, си замълчах, оставих Дайън да си бръщолеви как щял да изпълни дълга си към Ирландия. Дълг, моля ви се! Не беше стъпвал в тая проклета Ирландия. Както и повечето му войнствено настроени сътрапезници от кръчмата. Те дори и не подозираха, че англичаните смятат ИРА за терористична организация и който си има вземане-даване с нея, го застрелват на място. Едно е да си чешеш езика в Бронкс. Съвсем друго е да се изпречваш пред очите на британските полувоенни формирования, които стрелят без предупреждение, право в челото.

Дайън се поведе по акъла на разни пияници, които почти не изтрезняваха. И аз бях безсилен да го спра. Баща ми е най-вироглав, когато не е прав. Преди да вземе някакво решение, може и да се двоуми, след това обаче се инати като магаре на мост. Казах му, че ще загази здравата.

Той ходи два пъти до Белфаст и нищо, размина му се. На третия обаче насмалко да се прости с живота. Не само това, но заради него се видях и принуден да върша неща, за които като нищо ще ме тикнат в дранголника.

Всичко започна, след като Дайън взе вечерния самолет за Бостън — там отседнал в някакъв хотел на Бойлстън стрийт. След броени минути му пратили по човек парите в хотелската стая. Дайън трябвало да замине за Белфаст на другия ден по обяд.

След час мярнал в хотелския ресторант някаква хубавелка — седяла самичка на съседната маса. Изглеждала разстроена.

Подхванали разговор. От дума на дума се разбрало, че жената се казва Перин Дауд, била червенокоса трийсет и три годишна учителка с ирландско потекло, дошла от предградията да вечеря със свой стар приятел, преподавател по физика в Харвардския университет. Преподавателят закъснявал вече цял час. Перин се завайкала, че сигурно й е вързал тенекия. Дайън, този светия покровител на всички червенокоски, тутакси я поканил на масата си.

На часа намерили общ език. Жената се заливала от смях на шегите му, а когато той се впуснал да й разправя за подвизите си като ченге, направо се прехласнала по него. А на Дайън толкова му трябва — веднага се хванал на въдицата.

След вечерята, обилно полята с две бутилки бяло вино, двамата тръгнали да се разхождат. По едно време нашата госпожица Дауд се тръшнала, че е изтървала последния влак за предградията. Ами сега! Следващият бил чак в шест сутринта. Дайън само това и чакал — нали си е добряк, я поканил в стаята си и помогнал на госпожица Дауд да се съблече. Въргаляли се, каквото се въргаляли, и накрая заспали потни и доволни.

На другата сутрин баща ми се събудил със страхотен махмурлук. Тук госпожица Дауд, там госпожица Дауд — няма я никаква. Била изчезнала яко дим. Същото важало и за натъпкания с мангизи колан на Дайън — двайсет и пет хиляди долара за ИРА.

Сега не му оставаше нищо друго, освен да се уповава на божията милост. Ония в ИРА нямали намерение да сърбат попарата, която той е надробил. Двайсет и пет бона са си доста пари. Някой трябвало да плати за издънката. И то се знае кой — наш Дайън. ИРА му издаде смъртна присъда.

После замазахме положението и щяхме да забравим тази черна страница от живота си, ако не беше писмото на Линда. Имах си достатъчно главоболия и без него — само това оставаше — да ми се струпват още. Но докато не намерех писмото, бял ден нямаше да видя. Същото важеше и за Дайън.