Читать «Американска полиция» онлайн - страница 21

Де да можех да подкрепя всички показания, до които се добирах в разследванията, и с пръстови отпечатъци! Обвиняемият може да се откаже от показанията си. Може да отхвърли показанията на свидетелите и дори на самия пострадал. Но няма как да се откаже от пръстовите отпечатъци — ако ги има на местопрестъплението, работата му е спукана.

— Открили ли са още нещо? — поинтересувах се аз.

— Не, не са открили стодоларови банкноти, ако ме питаш за тях — отвърна баща ми.

Кимнах към очертанията, направени около трупа на Линда.

— Не е имала никакъв шанс.

Дайън кимна, но явно си мислеше за друго.

Вероятно и двамата мислехме за едно и също: ако е знаела истината, Линда е нямало да напише писмото как съм задигнал парите, иззети от наркотрафиканта. Пари, които жив или мъртъв, трябваше да намеря отнякъде, ако исках Дайън да отърве куршума.

Загледах как вятърът клати полицейската лента и си помислих колко много дължа на Дайън. И защо съм рискувал да ме тикнат в затвора, само и само да му се отплатя.

Дайън ми е баща. Но не съвсем.

Не познавам истинските си родители и хич и не държа да се запознавам тепърва с тях. Какво мога да им кажа след толкова години?

Подхвърлили са ме двегодишен на стълбището на сиропиталище в Куинс, поверено на монахини. Намерил ме Дайън, затова и му разрешили да ми стане кръстник. Той ми дал името Фиъргал — така се казвал дядо му, обесен от британците като участник във Великденското въстание от 1916 година. А Томас Франсис се е казвал някакъв ирландски революционер, за когото Дайън твърдеше, че му бил роднина.

Мразех до смърт сиропиталището. Мразех дрехите втора ръка и буламачите, с които ни хранеха. Черковните служби, на които ни водеха под строй. Свещениците, които налитаха на момченцата, и калугерките, които си затваряха очите. За капак си бях и палав. Доста едър за възрастта си. Непослушен. Дързък. Единственият човек, на когото му имах страха, беше Дайън.

Той ме водеше по мачове и уестърни, почерпи ме първата цигара, разказа ми всичко за секса. Обеща да ме направи полицай. Направо си бяхме родени за приятели. Помагаше ми човекът с каквото можеше и аз знаех, че винаги мога да разчитам на него.

Когато бях на тринайсет години, замахнах на един кокалест свещеник, изнасилил пуерториканче. Цяла дузина калугерки ме погнаха с метлите и аз — какво да правя — духнах и отидох в Манхатън. Прекарах нощта във Вилидж и прегладнял и уплашен, тръгнах да търся храна по боклукчийските кофи. По изгрев-слънце на Уошингтън Скуеър Парк ме наобиколиха четири негърчета — да съм дадял мангизите. Заканиха се, че не го ли сторя на мига, съм труп. Хубаво, да им ги дам, но нямах и петаче.

Глътнах си езика от страх, ала си спомних как Дайън ме е учил никога да не губя самообладание и застрашава ли ме нещо, да нападам пръв. Речено — сторено. Разпищях се като попарен и им налетях на чернилките — повалих двама, после усетих в гърдите неописуема болка. Някой ме беше прострелял в сърцето. Неграта се разбягаха кой накъдето види — решиха, че съм хвърлил топа.