Читать «Аленият бряг» онлайн - страница 166

— Той се дави! В името на Бога, спасете го!

— Никои не може да влезе в този прибой! – отговори съшият мъжки глас.

— Страхливци!

Опита пак да се хвърли във водата, но дойдоха още мъже и въпреки дивата и съпротива успяха да я извлекат от стоварващите се на брега прибойни вълни на дюните. Появиха се още четирима мъже във военни бойни униформи и с общи усилия групата успя да я задържи на място, въпреки че тя се хвърляше, риташе и плюеше.

— Ще ви убия! Пуснете ме!

— Боже мили, каква пантера. Направо не мога да повярвам, че е нужна половин дузина мъже, за да я удържим…

— Нямаме време за това! Донесете медицинския куфар!

Повалиха я на земята. Констънс се оказа с лице в пясъка, сложиха и белезници и окови на краката, почувства убождане в задната част на бедрото… след това всичко стана някак далечно и странно.

Епилог

Ноември

Проктър тихо разтвори двойната врата на библиотеката, за да може госпожа Траск да мине с подноса, на който носеше сервиза за чай.

Помещението беше сумрачно, осветено само от огъня, чиито ниски пламъци потрепваха в огнището. Пред него Проктър видя неподвижната фигура в креслото с висока облегалка. Госпожа Траск отиде при нея и остави подноса на масичката за сервиране до креслото.

— Помислих си, госпожице Грийн, че може би ще искате чаша чай – каза тя загрижено.

— Благодаря, не – чу се тихият глас на Констънс.

— Вашият любим, жасминов, първо качество. Донесох ви малко мадленки. Опекох ги днес следобед. Зная колко ги обичате.

— Не съм особено гладна. Благодаря ви за загрижеността.

— Ще ги оставя, в случай че промените мнението си. – Госпожа Траск майчински се усмихна, обърна се и тръгна към изхода на библиотеката. Когато стигна до Проктър, усмивката бе избледняла и изражението на лицето й отново стана загрижено.

— Ще отсъствам само няколко дни каза му тихо тя. – Сестра ми трябва да излезе от болницата и да се прибере у дома в края на другата седмица. Сигурен ли си, че ще се справиш?

Проктър кимна и я проследи с поглед как бърза обратно към кухнята, преди отново да насочи очи към фигурата в креслото с висока облегалка.

Бяха минали повече от две седмици, откакто Констънс се върна в замъка на „Ривърсайд Драйв“ 891. Беше дошла мрачна и мълчалива, сама, без агент Пендъргаст и без обяснение какво се е случило. На Проктър му бе отнело досега време, търпение, усилия и убеждаване, за да измъкне историята от нея. Дори сега тя не се връзваше и той не знаеше какво точно е станало. Знаеше обаче със сигурност, че в отсъствието на Пендъргаст огромната къща се промени, и то много. Както и самата Констънс.

Щом се върна от Ексмут. Констънс се заключи в стаята си за няколко дни и се хранеше с крайна неохота. Когато най-сетне се появи отново, изглеждаше различен човек. Проктър винаги я беше познавал като хладнокръвна, сдържана и самоуверена. Но в дните, които последваха, тя беше ту апатична, ту изведнъж пълна с безцелна енергия, обикаляше залите и коридорите, сякаш търсеше нещо. Изгуби интерес към развлеченията, които някога я бяха поглъщали изцяло: изследването на родословното дърво на фамилия Пендъргаст, антикварните проучвания, четенето и свиренето на клавесин. След няколко посещения на разтревожените, лейтенант Д’Агоста, капитан Лора Хейуърд и Марго Грийн тя бе отказала да се вижда с когото и да било. Освен това на Проктър му се струваше – не знаеше как другояче да го нарече – че Констънс е непрекъснато нащрек. Единствените мигове, когато показваше искрица от старото си аз, бяха щом звънне телефонът и когато Проктър носеше пощата от наетата пощенска кутия. Знаеше, че тя винаги, винаги се надяваше на думичка от Пендъргаст. Обаче такава нямаше.