Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 99

Той заговаря за Дарий, когото познавал и тачел. Двамата били приятели. Пор дори бил пратил хиляда от своите царски конници и две хиляди кшатрии, царски стрелци, на помощ на Дарий при Гавгамела.

Да, казвам му аз, спомням си ги. Неговата индийска конница проби двойната ни фаланга и нападна предния ни лагер, за малко да ме убият в сражението при оттеглянето им. И никога не сме се изправяли срещу толкова страховити стрелци.

Той, Пор де, не бил при Гавгамела. Обаче синовете му били там, казва раджата и посочва двама напети млади мъже, внушителни почти колкото него. Уверява ме, че бил проучил военното ми изкуство в тази битка или поне доколкото можел да си състави представа за него от разказите, и го обявява за божествено вдъхновено. Бил съм, по неговите думи, „самото въплъщение на пълководеца“.

Аз му благодаря и също му отправям комплименти.

После всичко напълно се обърква.

Пор седи сам срещу мене на диван под ярко нашарен навес, който пази от слънцето нас двамата и другите присъстващи. Тъкмо ме е поканил да обиколя земите му с него, за мене щяло да е просветляващо, казва той, да видя със собствените си очи колко уредено било царството му, колко плодородна била земята, колко щастливи били хората и колко го обичали. Раджата се изправя, идва при дивана, на който седя, и се настанява точно до мене. Постъпката му е обезоръжаваща, проява не само на любезност, но и на обич.

— Остани при мен — изведнъж предлага той и махва с ръка към отсрещния бряг, зад който се простират земите и царството му. — Давам ти ръката на дъщеря си и те обявявам за свой наследник. Ще бъдеш мой син и ще наследиш царството ми даже преди тези деца от собствената ми плът. — И посочва двамата си възхитителни синове.

Онемявам от тази щедрост.

Пор се усмихва ослепително.

— Учи се при мен — продължава той и топло поставя длан на коляното ми. — Аз ще те науча да бъдеш цар.

Тъй като междувременно съм погледнал към Хефестион, виждам, че при тези думи очите му потъмняват от гняв. До него Кратер потреперва като опарен от камшичен удар.

Усещам, че моят даймон влиза като лъв в пълна с хора зала.

Моля преводача да повтори последния израз.

— „Аз ще те науча да бъдеш цар“ — казва той на великолепен атически гръцки.

Побеснявам. Теламон ме стрелва с поглед, който нарежда: „Овладей се“. Едва успявам.

— Нима негово величество смята, че не съм цар? — обръщам се аз към преводача, без да гледам Пор.

— Не си, естествено! — моментално получавам отговор от раджата, последван от смях и весело плясване по коляното ми. Изобщо не му хрумва мисълта, че ме е обидил. Убеден е, че не само споделям неговото виждане за липсващата ми царственост, но и че приветствам предложената от него възможност да поправя този недостиг.

Хефестион се изправя пред Пор. Вената на слепоочието му се издува като въже.

— Как смееш да приписваш на този човек липса на царско достойнство, твое величество? Понеже по какъв друг признак се познава царят, освен че разгромява на бойното поле всеки владетел на земята?