Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 98

Книга VI

Търпение

17

Морето и бурята

Днес за пръв път се срещнах и разговарях с Пор, нашия противник оттатък тази индийска река.

Ти наблюдаваше от брега. Итане, заедно с армията. Делегациите се срещнаха на царската ладия на Пор в средата на реката. Идеята беше негова — в отговор, предполагах, на бързия ни напредък в отклоняването на реката, както и на пристигането на деветстотин от нашите транспортни съдове, превозени на части по суша от Инд. Посрещнах с радост тази покана за преговори в реката. Там въздухът е по-прохладен, а и се възхищавах на гледката, макар че достойнството ни малко пострада, както сам си видял, когато по средата на пътя едно от въжетата на нашата ладия се скъса и се понесохме надолу по течението. Съдовете, които ни се притекоха на помощ, бяха управлявани от индийски гребци, всички над седемдесетгодишни, почетени заради старостта им, тъй че нашите делегати, включително самият аз, трябваше да се съблечем голи и да скочим във водата, за да извадим въжето и после да се изтеглим, от едната страна македонците, от другата индийците. Всички се измокрихме до кости, дорде се качим на ладията, където бяхме посрещнати с извънредна любезност (и изсъхнахме за броени минути, при горещината в тази страна, както и проснатите ни на перилата дрехи), и тъй като всички бяхме изгубили прекомерното си достойнство наред с дрехите си, началото на срещата предвещаваше благоприятна развръзка.

Пор е разкошен мъж, над педя по-висок от мене. Ръцете му са дебели колкото моите прасци. Черната му коса е прихваната с безупречна ленена лента. Никога не се е подстригвал. Кожата му е толкова черна, че синее, а зъбите му, инкрустирани със злато и диаманти, лъщят, когато се усмихва, което той прави често, за разлика от всеки друг владетел, когото съм срещал. Туниката му е яркозелена и жълта. Не носи скиптър, а слънчобран, който индийците наричат „чута“.

„Пор“ явно не е име, а титла, подобна на „раджа“ или „цар“. Той всъщност се казва Амритатма, което означава „безгранична душа“. Смее се като лъв и се надига от стола си като слон. Просто не може да не го харесаш.

Неговият дар за мене е кутия от тиково дърво, инкрустирана със слонова кост и злато. Господарите на Пенджаб, обяснява чрез преводач той, от хиляди години получавали такъв подарък в утрото на своето възкачване на престола.

— Какво се държи вътре? — питам аз.

— Нищо. — Кутията била предназначена, осведомява ме Пор, да напомня на владетеля за истинската съдба на човека.

Моят дар за него е златна юзда, която е принадлежала на Дарий.

— Защо точно това? — пита той.

— Защото е най-красивото от всичко, което притежавам.

Пор приема този отговор с ослепителна усмивка. В този момент, признавам, ме обзема смущение, каквото не съм изпитвал в никои други преговори. Понеже макар условности те, които си разменяме с раджата, да са познати и проявите на уважение — обичайни, царят ме обърква със спокойния си, приятен характер и пълното отсъствие на преструвки.