Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 97

Струпана на полето пред шатрата лежи цялата плячка, която са взели мъжете: златни чаши, пурпурни одежди, колесници, жени, мебелни гарнитури. Наобиколили са я десетки хиляди мои сънародници. Кратер се обръща към мен от тяхно име.

— Това е всичко, Александре, до последната обица и амулет. Вземи го. Нищо не ни оставяй. Но те умоляваме, не крий лицето си от нас.

Поглеждам го студено.

— За това ли ме накара да дойда?

Понечвам да се прибера в шатрата си. Моят приятел ме хваща за ръка. Моли ме да не заключвам сърцето си за своите другари. Нима не виждам колко ме обичат?

Плъзвам поглед от лице на лице — прошарени старшини, редници, висши офицери. Никога не съм виждал толкова засрамени изражения. Мъжете плачат. Самият аз съм трогнат до сълзи, които сдържам единствено с върховно усилие на волята. Още съм бесен на сънародниците си обаче. Няма да им се размине толкова лесно.

Накрая с превързано чело и крайници напред излиза Сократ Червенобрадия, който пострада най-тежко и се държа най-достойно от цялата армия.

— Не ти ли бяхме верни, Александре? Не проливахме ли кръвта си, не умирахме ли за тебе? Предавали ли сме те някога, служили ли сме ти другояче, освен с цялото си сърце?

Вече не мога да сдържам сълзите си.

— Какво още искаш от нас? — Гласът на Червенобрадия секва от вълнение.

— Искам да сте… величествени.

От цялата войска се откъртва въздишка.

— Искаш да сме като тебе — извиква Сократ.

— Да!

— Ала не можем! Ние сме просто хора! — И мъката им достига още по-мъчителни висоти.

Цялата ми ярост се е изпарила.

— Нима смяташ, че се гневя на тебе, Сократе? Или на вас, приятели?

Никога не ще си простя за осакатяването на нашите болни и ранени. Задето оставих Дарий да избяга, та трябва да го преследваме и пак да се бием с него. Задето триумфът ни по моя вина остана несъвършен.

— Гневът ми е насочен единствено към самия мен. Аз ви предадох…

— Не! — извиква войската. — Не е вярно!

Червенобрадия пристъпва към мене. Разпервам ръце. От множеството се надига звук, който отчасти е стон, отчасти — радостен вик. Хората неудържимо се притискат около мен, ние ридаем заедно, сякаш сърцата ни ще се пръснат. Струва ми се, че никой не ще да си тръгне преди дланта му да е докоснала моята и да се е уверил, че си е върнал благоволението на царя.

Девет месеца по-късно в Египет ме приветстват като Хор, божествения син на Ра и Амон. Възторжени хора се тълпят по улиците, възцарявам се като фараон и защитник на Изида и Озирис. Ала не съм същият човек, който бях преди това сражение при Пинар.

Главнокомандващият манипулира необузданото и непредсказуемото. В битка той насочва непознаваемото и неразбираемото. Това винаги ми е било ясно. Но едва след осакатяването на нашите другари при Иса, едва след бягството на Дарий и буйството на армията ни, едва тогава напълно осъзнах колко малка власт има даже онзи, когото наричат победител и завоевател.