Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 101

Обърнал съм му гръб. Групата ни се качва в ладията и потегляме.

Пор се надвесва над парапета, внушителен като крепостна кула.

— Как смееш да настъпваш с оръжие срещу моето царство? С какво право заплашваш с насилие оногова, който никога не ти е пакостил, ни е изричал името ти другояче, освен хвалебствено? Да не стоиш над закона? Нямаш ли страх от небето? Готов съм да го убия на мига, ако не е смешно да прескачам от една ладия в друга като пират.

— Казах, че не си цар, Александре, и го повтарям. Ти не владееш земите, които си завоювал. Ни Персия, ни Египет, ни Гърция, от която идеш и която те мрази и щеше да те изяде суров, ако можеше. Какви служби си създал, за да работят за благоденствието на твоя народ? Никакви! Поставил си на власт същите ония династии, които са потискали населението по-рано и със същите средства, додето ти и твоята армия продължавате напред, като кораб, който е господар само на оная част от океана, в която плава, и на никоя друга. Ти нямаш власт дори тук, в собствения си лагер, който ври от размирици и бунтове. Да, знам! В моята страна не се случва нищо, което да не ми се докладва, дори в собствената ти шатра.

Застанал съм на носа на нашата ладия. Кръвта на всички мъже кипи. Войските по двата бряга на реката надават гневни викове.

— Значи ще воюваме, Александре. Виждам, че не ще се примириш с нищо друго. Може да спечелиш. Може да си непобедим, както свидетелства целият свят. — Тъмните му очи срещат моите над водната бездна между нас. — Ала дори да се изправиш над група ми и да стъпиш връз гърлото на моето царство, пак няма да си цар. Даже да стигнеш до брега на самия Източен океан, както се каниш. Няма да си цар и го знаеш.

Когато бях четиринайсетгодишен, служех като паж при баща ми. Веднъж го последвах, когато гневно се оттегли в покоите си след среща с пратеничество на атиняните. И Хефестион беше паж при него, както и Къдравелкото и Птолемей. Онази вечер всички бяхме дежурни, щяхме да бдим над съня на царя.

— Значи Атина желаела мир? Първо ще й вгорча живота. — Филип бясно захвърли плаща си. — Мирът е за жените! Никога не допускай да има мир! Царят, който иска мир, не е никакъв цар! — А после се обърна към нас, пажовете, и се впусна в толкова унищожително яростен монолог, че ние хлапетата стояхме там, всеки неподвижен на своя пост, стъписани от гнева му. — Мирният живот е достоен за муле или магаре. Аз предпочитам да съм лъв! — Кой преуспявал в мирно време, попита Филип, освен писарите и страхливците? А що се отнася до благоденствието на неговия народ: Какво ми дреме за „властването“ и „управлението“? Да вървят в ада заедно с всичките мижави изкуства на мирните отношения! Величието и славата са единствените стремежи, достойни за мъжа. Щастие ли? Пикал съм му на щастието! По-щастлива ли беше Македония, когато всеки враг можеше да прегази границите ни — или е по-щастлива сега, когато широкият свят трепери пред нас? Виждал съм родината ми играчка за противниците. Никога повече няма да допусна такова положение, нито пък ще го допусне моят син!