Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 100
Стивън Пресфийлд
Синовете на Пор са пристъпили напред. Ръката на Кратер се насочва към меча му, Теламон се вмъква между тях, за да ги спре.
Раджата се е обърнал към преводача, който превежда толкова бързо, колкото се разплита езикът му. На лицето на Пор се изписва озадачено изражение, последвано от величествен меден смях. Така се смее човек сред приятели, когато иска да каже: „О, я стига бе, хора, няма да се ядосваме за дреболии!“.
Пор дава успокояващ знак на синовете си и другите благородници от индийската група. Самият той се връща на мястото си срещу мене, въпреки че този път се навежда напред, тъй че коленете ни почти се докосват до масата, отрупана с кани и закуски.
— Приятелят ти скача в твоя защита като пантера! — Пор дарява Хефестион с поредната си сияйна усмивка. Моят другар се отдръпва, внезапно обзет от смут.
Раджата се извинява и на двамата. Може би се е изразил неточно, казва той. Уверява ме, че изучавал пътя ми с изчерпателност, която щяла да ме изненада.
— Исках да кажа, Александре, че ти си изключителен воин, завоевател, дори освободител. Ала още не си станал цар.
— Като тебе — намеквам аз, като едва сдържам гнева си.
— Ти си завоевател. Аз съм цар. Има разлика.
Питам каква ще да е тя.
— Разликата между морето и бурята.
Поглеждам го, без да разбирам. Той пояснява:
— Бурята е великолепна и ужасяваща. Божествена, тя хвърля могъщите си мълнии, прегазва всичко по пътя си и отминава. Морето, за разлика от нея, остава — дълбоко, вечно, необхватно. Стихията запраща гръмотевици и светкавици, океанът спокойно ги поглъща. Разбираш ли, приятелю? Ти си бурята. Аз съм морето.
Отново се усмихва.
Стискам зъби толкова силно, че не бих могъл да отговоря, даже да искам. Имам една-единствена цел: да напусна тези преговори преди да се опозоря, като пролея кръвта на своя домакин.
— И все пак по оскърблението, което ти нанасят моите думи, по червенината, която избива по гърдите ти, и по гнева, който едва сдържаш, виждам, че за теб е важно да си цар и че думите ми те обиждат, макар че, ако сърцето ти се довери на искреността, трябва да признаеш, че те жилят единствено със своята истинност — вече не толкова любезно продължава Пор. Това не бивало да е причина за душевни терзания, като се вземела предвид изключителната ми младост. — Кой е цар на трийсет, че дори на четирийсет? Затуй те поканих да се учиш при мен, понеже моите години могат да ме направят твой баща, наставник и съветник.
Очите на Кратер са прочели моите. Той пристъпва напред и се обръща към индийския цар:
— При цялото ми уважение, твое величество, този разговор приключи.
Македонската група се изправя.
Повикват лодките ни.
Усмивката на Пор е изчезнала. Зъбите му са стиснати и очите му са присвити.
— Аз ти предложих ръката на дъщеря си и престолонаследието на моето царство, на което ти отвърна с навъсено и гневно мълчание — заявява той. — Затова ти отправям друго предложение. Върни се в земите, които си завоювал. Направи народа си свободен и щастлив. Превърни всеки човек в господар на собствения му дом и владетел на собственото му сърце, вместо жалък роб, какъвто е днес. Когато постигнеш това,
