Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 96

Взирам се в лица, почервенели от изтощение и черни от срам. В името на вечното проклятие, аз ще ги свържа със себе си. В името на реките адови, аз ще ги направя мои.

— Вие опетнихте най-славния триумф в историята на западното оръжие. Посрамихте себе си и тази войска. Но на първо място опозорихте мен. Понеже, щом чуе за днешния ден, човек няма да си каже „Това изнасилване е извършено от Тимон“ или „Онова безчинство е дело на Аксиох“. Не, ще си каже, че това са престъпления на хора, служещи при Александър. Вашите злодейства почерниха моето име, защото вие сте аз и аз съм вие.

— За плячка ли воюваме, братя? — продължих. — Към злато ли се стремим, като някакви търговци? Зевсе, ще си прережа гърлото, ако ми кажете, че смятате така. Достатъчно ли е да разгромим врага, да докажем, че сме по-свирепи? Тогава направо ми пригответе погребалната клада. Предпочитам да я запаля сам, вместо да се поддам на такава липса на въображение и на такова отсъствие на желание… Вечен триумф и слава, която никога не ще залезе — ето за това воюваме! Да запалим онзи пламък, който не може да угаси и самата смърт. Ето това ще постигна и, кълна се в меча на всемогъщия Зевс, вие ще го направите заедно с мене, и сетният от вас!

Никой не помръдва, никой не диша. Аз ги мразя и ги обичам, както и те мразят и обичат мен, и всички го знаем.

— Братя, ще понеса днешните ви престъпления единствено от любов към вас. Но сега ме чуйте и запечатайте в сърцата си следните думи: на оногова, който пак опозори тази армия, не ще наложа телесно наказание, както постъпих тази нощ, както баща наказва синовете си от обич и грижа за техния характер, а завинаги ще прогоня този човек от себе си и от войската.

Това окончателно ги смирява.

— А сега се махайте от очите ми, всички, освен офицерите и пълководците. На вас имам още да говоря.

Събирам своите командири в задния край на лагера. За нищо на света не ще повторя жестоките укори, които им отправям, само ще отбележа, че никой не би се поколебал да размени с удари от истински бич раните, които тези думи оставят в душата му.

Накрая насочвам гнева си към самия себе си.

— Главната вина за този погром нося аз. Не съм ви набил достатъчно в главите кодекса на честта, който очаквам да спазвате вие и войската. Затуй няма да взема нищо от плячката. Частта, която се падаше на мене, ще бъде разделена между нашите ранени и осакатени другари, както и дарена за издигане на паметници на падналите.

Освобождавам офицерите и се оттеглям в шатрата, която са ми приготвили, като нареждам да не пускат никого. Спя през цялата нощ и цялата сутрин и ставам чак за да направя жертвоприношение от името на войската и да заповядам на конника Леонат, Къдравелкото, да се погрижи за удобството и безопасността на жените от персийското царско семейство, сред които са Дариевата съпруга Статира и царицата майка Сизигамбида, затворени в техния павилион в лагера.

По пладне Пердика моли да го приема. Хората били съкрушени от угризения, твърди той, умолява ме да се смиля над тях. Гневно го изпъждам. После пращат Теламон и след него — Кратер. Накрая влиза Хефестион, обръща се към пажовете и им казва, че няма да допусне да го отпратят, каквито и нареждания да са получили от мене. Заклева ме в името на обичта ми към него да направя само една крачка навън. Неохотно се съгласявам.