Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 95

— Моля те, Александре, хората са изтощени!

— Не бяха изтощени, когато опозориха името на Македония. Не бяха изтощени, когато посрамиха знамената и родината си.

Подреждането на войската отнема толкова време, колкото да преброиш до шестстотин. Минавам на кон пред разюзданото множество.

— Днешният ден ще се слави като велика победа! И наистина беше такава. Додето не я опетнихте!

В мрака не е възможно да съберем съюзниците и наемниците, ала освен Парменион, Кратер, Пердика и другите успявам да накарам да се строят и шестте отряда от македонската фаланга, както и Никаноровите полкове от Царската пехота. Няма да подлагам на това наказание конете, които са невинни, но заповядвам на Филота да строи хетайрите в пълно снаряжение, включително Царските копиеносци и пеоните, а на Парменион — тесалийците.

— Главен старшина, строй войниците в походен ред.

Упражнявам хората, все едно са новобранци. Персийските коняри и курви, лавкаджиите и прислужниците, даже пленниците се събират сами по краищата на равнината, докато по моя заповед нашите полковници и старшини командват фалангата. Настъпвай към стълба. Настъпвай към склона. Някой от войниците високо изпсува, анонимен в редиците. Спирам цялата войска.

— Сариси за атака!

Карам ги да вдигнат копията си с две ръце. Оръжието е дълго пет и половина метра. С върха и шипа на дръжката тежи близо осем кила.

— Хайде де! Кой от вас има да ми казва още нещо, копелета?

Продължаваме. Самият аз съм се упражнявал стотици часове с пет и половина метровата сариса. Знам всяка поза, която предизвиква болка, и как да направя тази болка мъчителна. Един от мъжете се свлича на земята. Удвоявам темпа.

— Кой е следващият? Ще стоим тук цяла нощ!

Моите сънародници вече ме мразят. Готови са да ми изпият кръвчицата. Давам знак на полковниците, които предават командата на старшините. Наляво, ходом марш! Надясно! Наляво косо. Кръгом.

— Аз забраних ли плячкосването? Зевсе, това главната постоянно действаща заповед на тази армия ли е, или не?

Мъжете почват да повръщат. От носовете им текат сополи. По брадите им се точи слюнка, гърбовете им лепнат от пот. Виното, с което са се наливали, се надига от търбусите им и се пени от вонящите им усти.

— Какви войници сте вие?! Аз ви наричах свои братя. Вярвах, че додето сме заедно, никоя сила на света не може да ни излезе насреща. Само че днес срещнахме тази сила. Това са собствените ни зли и разпуснати сърца!

Когато пада следващият мъж, нареждам другарите му да го носят. Само някой да изпъшка, го шибвам с плоското на меча си. Упражнявам полковете додето гърбовете им не се прекършват. Накрая, когато на полето се довличат дори ранените, за да помагат на залитащите си другари, слагам край. Старшините заповядват на войската да се строи пред мене. Гневът ми изобщо не е отслабнал.

— Когато днес ви видях да се сражавате, сънародници, видях мъже, които с гордост бих повел дори срещу фалангите на ада. Видях другари, за които с радост бих дал живота си. Да съм във вашата войска, смятах аз, е почест голяма и вечна слава. Победата! До днес си мислех, че тя е всичко. Ала вие ми показахте, че греша.