Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 94

Обзема ме отчаяние. Хващам първия, когото виждам, старшина от съюзната конница, по прякор Чувала, помъкнал в плаща си толкова много пиринчени лампи, че дрънчи като калайджийско магаре.

— Какво е това?! — питам гневно.

— Моето състояние, господарю! — И почва да танцува от радост.

Не съм на себе си от ярост. Препускам в лагера. Тлеещи коли и пламтящи шатри осветяват извършваното разграбване. Мястото е защитено с ров и палисада, прегазени от нашите хора в ламтежа им за съкровища. Нищо не ги спира. Ни появата ми, ни виковете и заповедите на моите офицери.

— Открийте Парменион. Намерете всички командири. Доведете ги при мен.

Персийският лагер е пълен с плячка. Богатства в такива количества, каквито хората ни никога не са виждали — коне и жени, складирани оръжия, ризници, златни съдове, чували с пари за войнишки надници, — грабят ги в пристъп на алчност, който нищо не може да овладее. Взети са хиляди пленници, виждам аз, които не са събрани на едно място, както го изискват приличието и обичаите на войната, а са затворени поотделно от всеки македонец — толкова души, колкото може да води наведнъж, той и другарите му, и да ги държи за откуп или просто за да им вземе оръжията и вещите. Съпруги и наложници на враговете биват измъквани с писъци от шатрите им. Блудниците от курвенския лагер, по-корава порода, не само не се съпротивляват на македонците, но и сами си търсят клиентела, на което моите сънародници трескаво се поддават, като заплащат услугите на мръсниците с пръстени, току-що изтръгнати от ръцете на мъртви или бягащи войници, после натискат пачаврите в стълбове на павилиони, превиват ги връз оси на коли или просто ги мятат на земята и ги обладават. Победителите опустошават шатра след шатра, кичат се с одежди, обици, гривни, мечове и кинжали, инкрустирани със скъпоценни камъни, та като ги гледаш ти се струва, че лудеят царе и жреци, а не обикновени пехотинци.

Хефестион усеща състоянието ми и идва да ме успокои.

— Какво си мислиш, Александре?

Взирам се в тази проява на варварство.

— Че е безсмислено всичко, което съм обичал и към което съм се стремил.

Идват и Парменион, Кратер и Пердика. Другите командири нямат смелост да си покажат лицата. В отсамната част на лагера под нас наблюдаваме явление, на което никога не съм ставал свидетел: мъже унищожават собствената си плячка от яд и злоба. Нашите хора съсипват безценни съдове, като вият от наслада. Бюстове, мебели, статуи — победителите ги извличат навън и ги разбиват на парчета. Хефестион извиква на един войник, който носи прекрасен абаносов стол, ала мъжът го трясва с щита си и ухилено поглежда моя приятел, сякаш му казва: „Виждаш ли, ние сме завоевателите и стоим над закона и последиците“.

Когато пълководците ми най-сетне се събират, им нареждам да строят отрядите за учение.

Те ме зяпват, като че ли съм полудял.

— С походно снаряжение и оръжие. Бързо!

Никой не вярва, че говоря сериозно. Мислят си, че умората и загубата на кръв са объркали ума ми или че се шегувам. Единствено на Парменион му стиска да възрази.