Читать «Александър. Добродетелите на войната» онлайн - страница 92

В разгара на клането Дарий побягва. Аз не го виждам. Разбираме едва когато се изкачваме — ние с Хефестион, Теламон, Клит Черния и водещият клин на Царския ескадрон — на хълма, дето все още са бойните знамена на царя. Колесницата му също е там, прекатурена настрани. В първия момент се уплашвам, че царят е убит. За малко да падна от гняв, че друг е откраднал моята слава.

— Дарий! — чувам собствения си вик. Препускам по хълма в полубезумно състояние, по-късно ще ми разкажат моите другари, докато наши конници разпитват дали някой е видял царя, а пешаци преобръщат тела на мъже и коне, да не би Дарий да е затиснат или да се е скрил отдолу. Изведнъж при мен идва Деметрий, един от моите телохранители.

— Царят е избягал, Александре! — Посочва назад към персийския лагер. — Видели го да препуска бясно, чак бичът му пеел!

Залива ме нова вълна ярост, мигновено заменена от ледена яснота. Разбирам политическата необходимост от бягството на Дарий. Играта е „Убий царя“ — кой може да вини владетеля, задето се стреми да съхрани държавния глава? В същото време съм извън себе си от гняв, не толкова, че с бягството си врагът ме е лишил от славата да го убия или пленя, а че изобщо е могъл да избяга. Разбираш ли?

Та той е цар!

Трябва да стои и да се бие!

За мен самият акт на бягството е такова извращение на воинския идеал, че представлява не престъпление, а светотатство. Зевсе, та в персийския лагер са жена му и майка му! Тук е малкият му син, за да стане свидетел на доблестта му!

После, като си е плюл на петите, Дарий изоставя храбреците от своята армия, мъжете, които точно в този момент жертват кръвта и живота си заради него и неговата чест. Щом научат, че царят им ги е зарязал, тези подразделения ще се пръснат и ще бъдат избити в хаоса, който ще е неизбежно следствие от неговия акт на самосъхранение.